Бе започнало да вали.
Беше само един последен немощен опит на зимата да се възпротиви, преди да признае поражението си пред пролетта, но вятърът все още режеше като лед през предницата на якето ми, докато Греъм загръщаше реверите ми с грижовността на човек, който облича малко дете, за да го предпази от студа. Очите му леко се усмихнаха, когато забелязаха ивица от старата му фланелка за ръгби да се подава под палтото ми.
— По-добре да не допускаш брат ми да те види с нея.
Не бях се замисляла за това.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да ти я открадна?
— През този уикенд ти я използва повече, отколкото аз от години. А и цветът ти отива. — Докато помежду ни се въртеше нов вихър снежинки, той се наклони още по-близо и ме привлече към себе си, облягайки брадичка до слепоочието ми.
Изпитах странно усещане да показвам така открито привързаността си, застанала на автобусната спирка, където хората се намираха само на няколко крачки от нас. Бях свикнала да държим чувствата си един към друг в тайна, но в Абърдийн най-после бях разбрала как би могло да бъде всичко. Как ще бъде всичко. И това ми харесваше.
Греъм почувства почти недоловимата промяна в настроението ми и наведе глава, за да ме попита:
— Какво?
— Нищо. Просто… Този уикенд наистина си прекарах чудесно.
— Не е нужно да си тръгваш.
Това прилича, помислих си, на изкушението на дявола в пустинята. Но успях да му устоя.
— Всички ме чакат да се върна днес, така им казах, а не искам да тревожа баща ти. — Отдръпнах се, така че да виждам лицето му, и изтъкнах: — В крайна сметка не е като да можеш да му се обадиш и да му кажеш къде съм, нали така?
Греъм се ухили.
— Баща ми не е чак такъв пуритан.
— Въпреки това. — Погледнах към часовника на спирката. — Автобусът закъснява.
— Няма нищо.
— Не е нужно да чакаш с мен. Искам да кажа, наистина е много мило от твоя страна да стоиш тук заради мен в снега, но…
— И чия грешка е това? Трябваше да ме оставиш да те закарам.
— Трябваше да ме оставиш да хвана такси — промърморих. — Мога да си го позволя.
— Да, знам, че можеш. Но никой истински шотландец няма да позволи на жена си да пропилее трийсет лири за такси, когато автобусът може да я закара до същото място само за пет.
Разбира се, само се шегуваше, а и идеята да взема автобуса бе колкото негова, толкова и моя — в автобусите имаше успокояваща анонимност, а и обичах да наблюдавам хората, насядали около мен. Но изборът му на думи ми се стори забавен.
— Значи сега съм твоята жена, така ли?
— Да. — Усетих как кръгът на ръцете му се затваря по-плътно, а погледът, който отправи надолу към мен, бе изпълнен с топлина. — Моя си от мига, в който те видях.
Трудно бе да не почувствам въздействието на тези думи, при все че бяха точно тези, които бях написала самата аз в сцената, където София и Морай се сбогуваха.
— Чел си книгата ми.
— Не съм. — Изглеждаше озадачен. — Защо?
— Защото моят герой казва почти същото като това, което каза току-що.
— Твоят герой… О, по дяволите — затюхка се Греъм. — Забравих го. Не, още е тук. — Започна да рови във вътрешния джоб на палтото си и извади един дълъг плик. — Ето какво успях да намеря дотук за семейство Морай. Не е много, само родословното дърво с ражданията, смъртта и женитбите, ако това ще ти свърши някаква работа.
Поех плика и рекох:
— Благодаря ти.
— Не съм сигурен, че вече искам да съм Джон Морай — престорено се оплака Греъм. — Той…
— Не — прекъснах го. — Не ми казвай.
Неохотно се наведох да прибера плика в куфарчето си и с щракване затворих капака. Не исках да чувам какво се е случило с Морай, макар да знаех, че все пак ще науча, и то несъмнено по-скоро, отколкото бих желала.
XX
Лятото дойде и за кратко раздаде цялото си великолепие, преди да отмине като потрепващите есенни листа на дърветата, които падаха, умираха и напускаха света, за да отстъпят място на острите мразовити ветрове на зимата, докато пролетта отново тихо се промъкна след тях и пак затопли всичко до летните дни, които на свой ред отминаха, и през това време така и не дойде вест за нов опит от Сен Жермен отново да преведат краля през морето.
Въпреки това обаче всеки месец редовно пристигаше писмо, в което херцогът на Пърт успокояваше сестра си, че плановете им все още не са се свели само до приказки и спорове. Пратениците продължаваха да идват и да сноват между шотландските благородници и френския крал, а колкото до младия крал Джеймс, той изглеждаше решен по-твърдо от всякога за война и наскоро бе обявил намерението си самият той да поведе войска към бойното поле във Фландрия. „При все че — пишеше херцогът на Пърт в последното си писмо — има такива, които смятат, че може да се сключи мир, преди да му се удаде тази възможност.“