София би приветствала мира на драго сърце. Разочарованието на младия крал не значеше за нея толкова много, колкото това, че Морай се бе върнал във Фландрия, за да се сражава заедно с частта си, и всеки ден, с който се удължаваше войната, тя се тревожеше за неговата безопасност.
Намираше утеха единствено в сънищата си, когато отново можеше да чуе гласа му и да почувства докосването му. Преди по-малко от две седмици се бе събудила посред нощ, убедена, че той е бил в леглото до нея. Бе почувствала топлината му.
Бе я усетила дори когато луната си бе проправила път измежду притисналите я облаци, за да освети чаршафите и да й покаже, че там няма никого.
На другата сутрин Кирсти видя, че София не е спала добре, и предложи:
— Искате ли да прекарате един час със своята малка Ана.
И същия този следобед София слезе по стълбите и завари приемната оживяла от присъствието на сестрата на Кирсти и нейните деца, сред които кестенявите къдрици на Ана се сливаха с останалите подскачащи глави така съвършено, че никой страничен наблюдател не би имал причина да си помисли, че тя не е член от семейството.
Всъщност Ана мислеше така, защото бе отведена в техния дом само дни, след като двете със София се бяха върнали в Слейнс преди повече от година. Такова бе решението на графинята и досега то бе опазило Ана жива, здрава и в безопасност; никой не бе разбрал, че е дъщеря на Морай, и никой нямаше и да го разбере, така се бе вживяла сестрата на Кирсти в ролята на закрилница на малката.
— Това е преимуществото да водиш такъв усамотен живот — бе казала тя с усмивка на София. — Съседите ми са дотолкова свикнали да ме виждат с ново бебе всяка година, че никой няма и да си помисли, че не е моя.
— Да, но съпругът ти…
— … ще направи всичко, което поиска графинята, и то на драго сърце. — Тя беше положила длан върху ръката на София и бе продължила: — Не се тревожете. С нас тя ще е в безопасност, обещавам ви, докато съпругът ви се завърне.
И сестрата на Кирсти наистина бе удържала това обещание: малката Ана растеше месец след месец сред смях и щастие и често виждаше София, макар че от предпазливост не я бяха научили да я нарича „мама“.
Щеше да има достатъчно време за това. София го знаеше. И макар че бе готова да пожертва много, за да задържи дъщеря си при себе си, тя поставяше собствените си нужди под тези на Ана и бе неизмеримо благодарна, че сестрата на Кирсти и нейният съпруг се грижат толкова добре за детето й.
Тя не откриваше почти нищо от себе си нито в лицето на Ана, нито в характера й — очите, косата, неизтощимата й енергия бяха като тези на Морай и София изпитваше радост да вижда същността му, възпроизведена с такова съвършенство, всеки път, когато погледнеше към Ана.
Това кратко посещение незабавно я бе ободрило, точно както го бе замислила Кирсти.
Точно както и сега, две седмици по-късно, докато седеше на обичайното си място на дюните и гледаше как децата играят със сестрата на Кирсти на заливаната от вълните ивица на плажа, мрачните й мисли се разсеяха, като че ли не бяха нищо повече от сенки, прогонени от слънчевата светлина на ранната есен и от смеха на Ана.
Момиченцето щастливо си играеше с огромния Хюго, изоставил свирепата си маска, за да разкрие истинската нежност на характера си. Челюстите му бяха леко сключени около пръчката, която Ана държеше протегната към него.
София дотолкова се бе съсредоточила в играта, че не чу шумоленето на пола по тревата, докато Кирсти не седна до нея.
— Това не е честна борба — рече Кирсти. — Кучето е прекалено силно за нея.
София се усмихна, без да откъсва очи от двойката.
— Но тя все пак ще го бие накрая.
— Да, не се и съмнявам. Не се и съмнявам, че това дете може да направи всичко — съгласи се Кирсти. — Не и след като видях с очите си как накара моя Рори да препуска на четири крака из къщата и да се прави на кон. А той се кълнеше, че нито има време, нито обич за рожби.
— Може би е променил възгледите си — усмихна й се София — и сега иска да създаде свое собствено семейство, да улегне и да води живота, за който ти толкова копнееш.