— Рори ли? Никога.
— Не съществува такова нещо като „никога“ — произнесе убедено София, когато внезапен кикот я накара да обърне глава към плажа, където Ана бе успяла да изтръгне пръчката от устата на Хюго и бе хукнала да бяга. На десет месеца вече вървеше уверено, а сега, след няколко месеца практика, тичаше смело с малките си крачета, които докосваха блестящия пясък така леко, че не оставяха никакви следи. София си спомни как Морай вървеше бос по същия този плаж, като малко момче, и нещо, което й бе казал онзи ден и то й се стори особено подходящо за този миг, затова го повтори заради Кирсти с тих глас:
— Никога не можеш да кажеш накъде ще те отведе този свят.
Тя загреба една шепа пясък и я остави да изтече между разсеяните й пръсти, докато очите й по навик претърсваха хоризонта за платна, но в тази синя шир се виждаха единствено бледите, бягащи бели ивици, които отбелязваха разбиването на вълните в скалите на далечния край на плажа.
Кирсти я наблюдаваше с безмълвно съчувствие.
— Може би днес ще има новини от Франция. Графинята получи писмо.
— Така ли? Кога?
— Докато излизах.
— Поредното съобщение от Негова Милост херцога на Хамилтън, без съмнение — отбеляза сухо София. От пролетта херцогът бе започнал да пише често на графинята. Отначало изразяваше огромната си тревога за София, след като господин Хол я бе изгубил на пазара, и се чудеше дали не би могъл да получи координатите й в Единбург, за да й направи посещение и да се увери, че е добре. Четейки това първо писмо, графинята бе заявила:
— Ще бъде ужасно разочарован да открие, че отново си при нас, в Слейнс, защото, колкото и голямо да е влиянието му в града, не смее да ни предизвика в собствения ни дом. Най-лошото, което може да направи сега, е да чака, да наблюдава и да се надява, че по някакъв начин ще издадем плановете на краля.
И така, писмата на херцога, изпълнени с уверения в приятелство и сантиментални изявления за вярност към краля, бяха започнали да пристигат едно след друго и всяко от тях докарваше графинята до гневен изблик, който продължаваше поне един час.
— Това писмо не е от Единбург — рече Кирсти. — Донесе го един рибар — същият, който миналия месец донесе писмото на херцога на Пърт от Сен Жермен, а и така или иначе графинята изглеждаше щастлива, когато го получи.
— Това е добре — зарадва се София. — Тя обича да получава писма от брат си. Това ще я ободри.
Тази мисъл ободри и нея и тя продължи да разсипва пясъка между пръстите си, докато гледаше сестрата на Кирсти и децата. Хюго си бе върнал пръчката и играта продължаваше — нежното дърпане, прекъсвано от звънлив смях, който щастливо се извисяваше над забързания ритъм на вълните.
А после играта се превърна в гоненица и Кирсти, изпълнена с прекалено много енергия, за да седи дълго на едно място, се смъкна тичешком от дюните и се присъедини към децата. София, оставена сама, можеше да мисли единствено за това с какво удовлетворение е изпълнено сърцето й в този миг. Тя вдигна лице към слънцето и затвори очи.
Когато отново ги отвори, като че ли нямаше никаква промяна. По-късно си мислеше, че би трябвало поне да се е появил облак, който да затули слънцето и да спусне тъмната си сянка над прекрасното синьо море. Но нямаше нищо.
Само лейди Ерол, която слизаше по пътеката, за да се присъедини към тях на брега.
Графинята толкова рядко минаваше по този път, че София не можеше да си спомни кога е бил последният път, когато се е случило, но въпреки това не обърна особено внимание на появата й, докато графинята не стигна до подножието на хълма и не се спря за миг, странно неподвижна срещу разлюляната от вятъра трева. А после София я видя да си поема дъх, да изправя рамене и да продължава, като че ли пясъчната ивица, която ги делеше, бе станала по-широка и трудна за пресичане.
Когато стигна до дюната, графинята остана в подножието й, на няколко стъпки под София. Лицето й приличаше на лицето на жените, които някога, толкова отдавна, бяха дошли да съобщят на София, че баща й и майка й никога няма да се върнат у дома.
Сега вече почувства как сянката я докосва, при все че не можеше да я види, а вътре в нея изникна огромна празнота, която погълна всички други чувства. Но понеже не искаше да чуе отговора на въпроса си, не каза нищо.
— О, скъпа моя — рече графинята. — Нося ти тъжни вести за господин Морай.
И София знаеше какви са тези вести; искаше й се да спести на по-възрастната жена болката от съобщаването им, но във внезапното вцепенение, което я бе сковало, думите се намираха някъде безкрайно далеч. Тя заби нокти в пясъка и се опита да се съсредоточи върху това усещане, докато графинята бавно прошепна, като че ли самата тя изпитваше болката на София: