Забравила за момент тъгата си, Кирсти я бе погледнала внимателно.
— Все още ли сте решена да се върнете там, след всичко, което сте изстрадали на това място?
— Не съм страдала в Къркубри.
Отначало си мислеше да замине на запад, но когато графинята бе започнала да търси сред приятелите и роднините си подходящо за нея място, въпросът бе иззет от ръцете й от могъщата херцогиня на Гордън, която, макар и якобитка, бе позната и дълбоко уважавана сред западните презвитерианци. Така намериха идеалното място, където стопаните щяха да я обкръжат със съчувствие, и по някакъв начин на София й се струваше странно хармонично, че животът й трябва да опише пълен кръг към мястото, където бе започнал. Спомняше си този град и пристанището му, където някога се бе разхождала заедно с баща си и той я бе вдигал високо, за да види корабите.
— Всички страдания, които съм изпитала, бяха в дома на чичо ми и на север оттук, а не в Къркубри.
— Но това е толкова далеч — бе въздъхнала Кирсти.
Тази мисъл висеше между тях, докато Кирсти пъшкаше зад София и отбелязваше с глас, който отчаяно се опитваше да звучи ведро:
— По-добре се надявайте прислужничките, които ще пътуват с вас, да имат пръсти, способни да се справят с всички тези копчета.
— Значи ще има прислужнички? — попита София.
— Да. Графинята ви е уредила подобаващ антураж, така че докато пътувате, хората ще си мислят, че минава самата кралица. Край — обяви тя и закопча последното копче. Тогава и двете изведнъж сякаш се сепнаха при мисълта, че това е последният път, когато ще стоят така в стаята на София, където толкова често се бяха смели и бъбрили, и споделяли тайните си.
Извръщайки се от огледалото, Кирсти наклони глава и каза:
— Трябва да приготвя дрехите ви, преди да дойдат да ги вземат.
Старите рокли изглеждаха съвсем сиви и безцветни редом до новите, но Кирсти ги извади от гардероба с все същата грижа, приглади намачканите гънки на плата и пръстите й изглеждаха особено нежни върху роклята, която София бе носила най-често — проста и често кърпена, някога с наситен теменужен цвят, който сега бе избледнял до бледолилаво. Докато я наблюдаваше, София си помисли за всички пъти, когато бе обличала този рокля, и за всички спомени, свързани с нея. Бе я носила онзи първи ден, когато излезе на езда с Морай и тежките му ръкавици прежулваха ръцете й — деня, в който за пръв път бе видяла върху лицето му да просветва онази бърза, уверена усмивка, която сега бе запечатана завинаги в съзнанието й и никога нямаше да го напусне.
— Искаш ли да я задържиш? — попита тя и Кирсти я погледна с изненада.
— Мислех, че ви е любимата.
— В такъв случай на кого да я подаря, ако не на най-скъпата си приятелка? Може би, когато си замина, тя ще ти помогне да ме запазиш в мислите си.
Кирсти прехапа долната си устна и с потреперващ глас й обеща:
— Ще останете в мислите ми и без нея. Всеки път, когато погледна към… — и спря, като че ли не искаше да рови в рана, която можеше да се окаже болезнена, и със сведени очи остави роклята настрана и довърши простичко: — Благодаря. Винаги ще я ценя.
София яростно примигна, за да спре влагата зад клепачите си, и се опита да се успокои.
— И още едно нещо. — Тя посегна и извади най-отдолу от купчината дрехи поръбената с дантела нощница с изящно преплетени лози и цветя.
— Няма да приема това — рече твърдо Кирсти. — То беше дар.
— Знам. — София плъзна ръка по корсажа, почувства мекотата му и си спомни усещането от допира на материята до кожата й и погледа на Морай върху себе си, когато бе носила нощницата през първата им брачна нощ. — Не я оставям на теб — бавно изрече София. — А на Ана.
А после, тъй като не бе в състояние да срещне директно очите на Кирсти, погледна надолу, приглади прекрасната дреха и започна да я сгъва внимателно с ръце, които едва доловимо трепереха.
— Нямам нищо друго, което да й оставя. Надявам се никога да не научи истината, винаги да мисли, че сестра ти е нейна майка, но никога не можем да знаем… — за миг гласът й секна, тя се опита да си го възвърне и продължи да говори по-тихо: — Никога не можем да знаем какво ни очаква. А ако Ана някога открие коя е наистина, за нищо на света не бих желала да си мисли, че не е родена от любов или че не ми е била безкрайно скъпа.
— София…
— А дори и нищо да не се случи, когато достигне възраст да се омъжи, може да й я дадеш, точно както някога я даде на мен, и тогава тя ще може да я цени единствено и само заради това. — Нощницата, грижливо сгъната, изглеждаше съвсем лека в ръцете й. Тя я протегна към Кирсти. — Моля те.