Измина един миг. После Кирсти бавно посегна да вземе нощницата.
— Тогава нека да е за Ана — кимна и в този миг нещо у Кирсти като че ли се пречупи, сякаш бе мълчала прекалено дълго. — Как можете да понесете да си тръгнете — попита тя — и Ана никога да не разбере коя сте?
— Защото я обичам. — Беше съвсем просто. — И няма да разруша щастието й. Отгледана е в дома на сестра ти, за нея племенниците ти са нейни братя и сестри, а съпругът на сестра ти е единственият баща, когото познава. — Това й причиняваше по-голяма болка от всичко останало, защото чувстваше, че Морай е загубил не само живота си, а и нещо повече — правото да познава детето си и да бъде запомнен от него. Но в крайна сметка знаеше, че това няма значение, също както нейната собствена болка нямаше значение, когато на другото блюдо на везните тежеше бъдещето на дъщеря им. Опитвайки се да накара Кирсти да разбере, тя продължи: — Тя има семейство тук и е щастлива. Какво мога да й дам, за да заместя това?
— Не се съмнявам, че семейството на господин Морай ще й даде много, ако научи за нея.
София бе обмисляла тази възможност. Помислила си бе за пръстена на Морай, който все още висеше на верижката около шията й, и за думите му, че трябва само да помоли семейството му за помощ, за да я получи. Спомнила си бе и за полковник Грейм и за обещанието му, че никой от роднините на Морай не би се поколебал да мине през огъня, за да е тя в безопасност. Без съмнение това обещание щеше да се разпростре и върху детето на Морай — особено върху дете, което приличаше на него толкова много, че веднага събуждаше спомени.
Но в крайна сметка София бе решила да не се разкрива и да не моли за никаква помощ от Абъркерни. Вярно, че в семейството на Морай Ана можеше да се ползва от предимствата на по-високото социално положение, но имаше и нещо друго.
— Няма да я отделя от единственото семейство, което познава — твърдо отвърна София на Кирсти — и да я принудя да живее с непознати.
— Те ще бъдат нейни роднини.
— Това не означава, че те ще се отнасят добре с нея — тихо произнесе София. — Не забравяй, че аз също бях отгледана от роднини.
А това доведе до ново мълчание, което се настани между двете жени.
— Освен това — продължи София, опитвайки се да звучи ведро, — ще се тревожа по-малко за нея, като знам, че е тук. Ако със сестра ти се случи нещо, тук сте ти и графинята, които ще обичате Ана и ще се грижите за нея като за свое собствено дете.
— Да — потвърди Кирсти, мигайки енергично, — ще го направим.
— Би било егоистично от моя страна да я лиша от всичко това, за да я накарам да посрещне несигурно бъдеще с майка без съпруг.
— Но вие сте млада, също като мен — рече Кирсти. — Може да срещнете друг мъж и да се омъжите и тогава Ана…
— Не — гласът на София бе мек, но изпълнен с увереност. Усещаше топлата и непроменима топлина на пръстена на Морай до кожата си, над сърцето, докато отговаряше: — Никога няма да намеря друг мъж, за когото да поискам да се омъжа.
Кирсти очевидно не желаеше да вижда приятелката си да губи надежда.
— Веднъж ми казахте, че не съществува такова нещо като „никога“.
София си спомняше. Но мигът, когато го бе казала, изглеждаше толкова далечен и сега знаеше, че това не е истината: някои неща, веднъж съсипани, не можеха да се поправят отново. Корабът на Морай никога нямаше да дойде и тя никога нямаше да се събуди от докосването му или да чуе гласа му да произнася името й и нищо не можеше да й възстанови света, който й бе обещала неговата любов.
Всичко бе безвъзвратно изчезнало. Но все пак успя да се усмихне заради Кирсти, за да не прави сбогуването с приятелката си още по-тъжно.
А щеше да има и други сбогувания.
Един час по-късно, в библиотеката, тя чакаше най-ужасното от всички тях. Днес нямаше слънце, което да разпростре топлината си по тапицерията на столовете и да развесели стаята. Стъклото на прозореца бе нашарено със следите от ледения дъжд, който се бе блъскал в него цяла нощ и макар дъждът да бе спрял, вятърът все още виеше и мереше силата си срещу стените. Дъхът му бе така студен, че силният огън в камината не можеше да го затопли.
Пред камината дървената дъска за шах с малките си издялани армии чакаше търпеливо на масичката си, но когато София ги погледна, това само й напомни, че все още нямат вест от полковник Грейм от Франция и не знаят дали и той не е сред ранените или убитите при Малплаке. През паметта й премина бързата му усмивка и тя се извърна от нея с гръб към шахматната дъска и вместо това плъзна ръка по позлатените кожени подвързии на най-близката лавица с книги, по навик търсейки книгата, която бе чела повече от всяка друга през последните няколко години — новият, просто подвързан том на „Крал Артур или британската слава“ на Драйдън. Страниците, по които някога почти не личаха следи от употреба, сега показваха белезите на често препрочитане, защото тази книга винаги бе успявала да я доближи до Морай въпреки стотиците мили, които ги разделяха.