— Трябва да го направя.
— Скъпа моя, не е необходимо, ако чувстваш, че ще бъде прекалено болезнено за теб. Детето все още няма две годинки и едва ли ще запомни каквото и да било.
Това бе същото възражение, помисли си София, което самата тя бе използвала пред Морай, когато й бе разказал за невръстния си племенник, когото никога не бе виждал. Сега разбираше отговора му. Повдигна глава и с тих глас отвърна:
— Аз ще я запомня.
За миг графинята разгледа притеснено лицето й, а после кимна и прекоси стаята, за да отвори вратата на сестрата на Кирсти, която водеше за ръка Ана.
Малкото момиченце бе облечено красиво, като за църква, и имаше панделки в косата. То не влезе навътре в стаята, а застана на едно място и здраво стисна полите на сестрата на Кирсти, която погледна извинително към София.
— Снощи не можа да спи добре, мъчиха я зъбките. Боя се, че днес не е много весела.
Усмивката на София бе мимолетна и изпълнена с разбиране.
— Никой от нас не е така радостен, както би трябвало.
— Ще ви оставя за малко насаме с нея, ако желаете, но…
— Няма нужда — поклати глава София. — Достатъчно е това, че ще я видя. Елате, седнете при мен.
Трите се настаниха на мястото, където някога София сядаше толкова често с полковник Грейм — недалеч от камината, с шахматните фигури, подредени на дъската помежду им. Ана остана очарована от тях. Сестрата на Кирсти щеше да й попречи да ги пипа, но графинята, която бе останала до камината, настоя, че момиченцето не може да ги повреди.
— Тези мъже са направени от дърво и не е лесно да ги счупиш.
„Не като истинските войници“ — помисли си София. Прободе я внезапна тъга. Морай никога нямаше да види личицето на дъщеря си, нито как тези малки, красиви черти се сливат в изражение, което толкова приличаше на неговото, докато Ана, със съсредоточеност, която напомняше тази на баща й, повдигаше коне и офицери от дъската един по един и ги държеше в малките си ръчички.
София я наблюдаваше мълчаливо. Бе прекарала последните няколко дни в планиране на това сбогуване и репетирайки това, което искаше да направи и да каже, но сега, когато моментът бе дошъл, всички подготвени думи изглеждаха безкрайно неуместни. Как да кажеш на дете, което дори не знае, че си му майка, че го обичаш и че да го напуснеш е едновременно най-смелото и най-ужасното нещо, което си правила през целия си живот, и че ще ти липсва повече, отколкото би могло да си представи?
И какъв, запита се София, щеше да бъде смисълът? Дълбоко в сърцето си знаеше, че графинята е права, че съзнанието на Ана е прекалено младо, за да задържи този спомен; че както вятърът и вълните променяха всяка година очертанията на брега, така и идните дни щяха да преоформят съзнанието на Ана, докато София съвсем изчезне от паметта й.
И точно така трябваше да бъде, реши тя и прехапа устни, за да спре внезапното им треперене.
Посегна и погали меката коса на дъщеря си, а после леко се прокашля, за да прочисти гърлото си.
— Имаш такива прекрасни къдрици — каза тя на Ана. — Ще ми дадеш ли една от тях?
Не се съмняваше какъв ще е отговорът: Ана винаги бе готова да раздава. И наистина, детето без колебание кимна и пристъпи по-близо, а София избра една букла от гъстите й къдрици и нежно я отряза с ножицата си за шиене.
— Ето — въздъхна тя и понечи да се изправи, но момиченцето посегна и зарови малките си пръстчета в косата й.
И това единствено, така неочаквано докосване я накара отново да затвори очи под силата на емоциите.
През този кратък миг се почувства така, както се бе чувствала, когато двете с новородената Ана бяха сами в леглото у госпожа Малкълм и тя се удивляваше на чудото, което представляваше дъщеря й, на сгушеното до нея топло телце и на усещането на бебешките пръстчета, стиснали едновременно нейната коса и сребърния пръстен на Морай… и изведнъж почувства, че не може да го понесе, макар да знаеше, че това е единственото решение.
Не беше честно. Не беше. Тя искаше Ана обратно, искаше отново да е нейна. Нейна и на никого другиго. И бе готова да продаде душата си, за да върне времето и да направи това възможно, но времето не можеше да се върне. И докато болката от тази реалност я разкъсваше като с нож, тя чу гласа на дъщеря си да казва: „Мамо?“ и острието се заби още по-дълбоко, защото София знаеше, че тази дума не е отправена към нея.
Тя си пое дълбоко дъх, преглътна с усилие и когато отново отвори очи, единствено блясъкът в тях издаваше слабостта й.