За втори път Ана се обърна към сестрата на Кирсти:
— Мамо? — а другата жена попита с подозрително дрезгав глас:
— Искаш ли една къдрица от косата на госпожица Патерсън?
София се усмихна през сълзи:
— Моята коса не е така хубава като твоята.
Ана обаче настойчиво дърпаше касата й, затова София вдигна ножицата и отряза един кичур от мястото, където бебешките пръстчета толкова често се бяха вкопчвали по време на сън.
— Да — каза сестрата на Кирсти, когато детето се обърна да й покаже новата си придобивка. — Това е прекрасен подарък и трябва да го пазиш. Дай ми тази панделка. Ще я срежем на две и тогава и двете ще можете да завържете къдриците си, за да ги запазите по-добре. — Над главата на Ана очите й потърсиха тези на София. — Ще ви изпратя още.
Пръстите на София трепереха толкова силно, че не можеха да завържат панделката, но тя я зави заедно с къдрицата в кърпичката си.
— Тази ми стига.
Очите на другата жена бяха изпълнени с безпомощно съчувствие.
— Ако има нещо…
— Просто я пази.
Сестрата на Кирсти кимна, като че ли и самата тя не можеше да продума. В тишината на стаята двете жени и графинята сведоха поглед надолу към Ана, която като всяко дете вече бе престанала да им обръща внимание и отново бе започнала да движи фигурите на шахматната дъска.
С усмивка, почти сигурна в отговора, София попита:
— Коя от тях ти харесва най-много, Ана? Кой е любимецът ти?
Очакваше, че момиченцето ще избере някой от конете — техните глави бяха задържали интереса й за най-дълго — или топ, но детето, след известен размисъл, избра друга фигура, постави я върху дланта си и протегна ръка, за да им я покаже: една паднала пешка.
София си спомни за полковник Грейм, как я учеше да играе шах и й обясняваше: „Тези мънички мъже тук, пешките, нямат право да вземат решения. Могат само да местят крак пред крак…“.
Поглеждайки надолу, тя видя, че шахматните фигури са се разпилели по дъската и лежат настрана като паднали в битка войници, а в средата им една-единствена все още стои изправена: черният цар.
Отново погледна към пешката на Ана и примигна, за да задържи сълзите си, но усмивката остана на устните й.
— Да, и на мен тя ми е любима.
И забравила за благоприличието, се наведе, за да обвие за последен път ръце около дъщеря се, да я притисне до себе си и да запомни за последен път миризмата й, допира й, мекотата на къдриците й до бузата си, за да може поне този спомен да я придружава през дългите и празни години, които я очакваха. А после бързо — защото, объркано, момиченцето бе започнало да се отдръпва — София целуна Ана по главичката и охлаби прегръдката си.
— Всичко е наред, миличка, можеш да вървиш.
За миг Ана остана на мястото си, вдигнала поглед нагоре, сякаш по някакъв начин усещаше, че става нещо, което не разбира. Сериозното й лице и бдителните очи толкова приличаха на тези на Морай, че София усети болезнено пробождане, като че невидима ръка бе хванала сърцето й и му бе попречила да бие. Пое си несигурно дъх, решена да се овладее, и сърцето й отново възвърна предишния си ритъм.
Както трябва да стане с всички неща.
Ана все още стоеше и я гледаше мълчаливо. София се опита отново да се усмихне, но не успя, нито пък съумя да издигне гласа си над нивото на шепот.
— Върви — подкани тя нежно детето. — Върви при майка си.
И не заплака. Не тогава. Не и дори когато отведоха момиченцето, а то се обърна и я погледна за последен път — поглед, който завинаги щеше да преследва София в сънищата й. Не заплака. Само стана и отиде пред прозореца, където студеният вятър откъм морето се блъскаше свирепо по стъклото и виеше зловещо, а снощният дъжд все още блестеше по стъклата като замръзнали сълзи.
Графинята не проговори, нито помръдна от мястото си пред камината.
— Сама виждате — промълви София, — сърцето ми е приковано завинаги към това място. Не мога да си тръгна наистина, защото по-голямата част от мен остава там, където е Ана.
— Щеше да бъде така, независимо как си я напуснала — заговори графинята. — Самата аз казах „сбогом“ на дъщерите си, една след друга. — Гласът й беше тих и мъдър. — А сега и на теб.
При тези думи София се обърна и видя тъгата в усмивката на по-възрастната жена. Графинята продължи:
— Уверявам те, че никога не е леко да се сбогуваш с детето си.
Под този кротък поглед София почувства, че брадичката й отново започва да трепери и докато стаята се превръщаше в петно пред очите й, тя се запрепъва напред и се хвърли в прегръдките на графинята.