— Скъпа моя. — Лейди Ерол я прегърна и погали косата й, като че ли София не бе по-възрастна от Ана и имаше по-голяма нужда от утеха. — Обещавам ти, че ще го преживееш. Мили Боже, собственото ми сърце е така разпръснато из цялата страна, че се чудя как му остава сила всеки ден да ме държи на крака. Но го прави — каза тя, пое си дълбоко дъх и вдигна ръка, за да избърше сълзите на София. — Прави го и твоето ще направи същото.
— Как може да сте толкова сигурна?
— Защото е сърце и не знае да прави нищо друго. — В очите на графинята също блестеше влага, но тя отметна един кичур коса от бузата на София и го приглади назад. — Но остави, която желаеш част от себе си при нас, в Слейнс, и аз ще се грижа за нея — отрони тя. — И с Божията милост може да доживея деня, в който тя ще те върне у дома.
17.
— Не, не — отсече Джейн. — Просто не можеш да завършиш всичко по този начин. Прекалено е тъжно.
Възмутена силно, тя удари с последните страници от книгата по масата на сепарето ни в „Килмарнък Армс“ и накара чиниите с обяда ни да задрънчат.
— Но точно това се е случило наистина.
— Не ме интересува.
Когато Джейн се разгорещеше, нямаше сила, която да я спре, затова се радвах, че днес в ресторанта няма никого, освен нас. Обикновено на обяд в събота тук бе оживено, но сега другите маси бяха разчистени и в ресторанта бяхме останали само ние. Момичето, което ни бе сервирало, се бе оттеглило зад ъгъла към бара, но дори и там изглеждаше тихо, а ако се съдеше по шума от минаващите покрай нас стъпки по тротоара повечето от обитателите на Крудън Бей бяха излезли навън. Вятърът бе мразовит, но слънцето светеше весело, затова от мястото, където седях до прозореца към улицата, денят приличаше на пролет.
— Достатъчно е лошо — измърмори Джейн, — че трябваше да убиеш съпруга на горкото момиче — впрочем и това няма да ти го простя скоро — но да я накараш да изостави детето си… — поклати тя глава с укор.
— Но, Джейн…
— Не е правилно — заяви тя. — Една майка никога не би направила подобно нещо.
— О, не знам. — Струваше ми се, че разбирам основанията на София, макар че самата аз не бях майка, но обясненията ми попадаха на глухи уши. Джейн не бе в настроение да ги чуе.
— Все едно — каза тя, — прекалено е тъжно. Ще трябва да го промениш.
— Не мога.
— Разбира се, че можеш. Върни Морай от Франция, от Фландрия или от където и да е.
— Но той е умрял. — Протегнах й листите, които ми бе дал Греъм, за да й го докажа. — Виждаш ли? Ето там, на трета страница. Джон Морай, починал от раните си.
Тя взе страниците от ръката ми и ги огледа неубедена.
— Всички са там — уверих я. — Виж, това е Морай, а ето ги и сестрите му, както и брата на майка му, Патрик Грейм. Не мога да променям това, което се е случило на истински хора, Джейн. Не мога да променям историята.
— Но София не е история — възрази Джейн. — Не е истинска — тя е просто героиня, твое собствено творение. Сигурно можеш да намериш някакъв начин да й дадеш щастлив край. — Без да отстъпва и на милиметър, тя бутна страниците по масата обратно към мен. — Можеш поне да се опиташ. До срока за предаване остават цели седмици. И като говорим за това — продължи тя, превключвайки на друга тема, като посягаше към чашата с кафе, — върху какво да им кажа, че ще работиш после, ако ме попитат? Знам, че мислеше да е нещо във връзка с Италия, но не си спомням подробностите.
Моето кафе отдавна бе изстинало в чашата, но все пак го взех и отпих, за да имам извинение да не поглеждам пряко към Джейн.
— Всъщност — подхвърлих — мислех да остана в Шотландия за известно време.
— Така ли? — Антената й веднага заработи, можех просто да го почувствам.
— Хрумна ми нова идея за роман. Един от по-старите крале на Шотландия — Джеймс I. Управлявал е в началото на петнайсети век и е водил интересен живот, пълен с приключения, а освен това са го убили по онзи очарователен предателски начин — има една викторианска поема за това, казва се „Трагедията на краля“. Както и да е, мислех си, че мога да разкажа цялата история през очите на жена му…
— И тя ли е била убита? — смръщи вежди Джейн.
— Не.
— Радвам се да го чуя. Помислих си, че това може да е новият стил на книгите ти — да убиваш всички добри герои. — Над ръба на чашата й очите й ме измериха оценяващо. — Но историята звучи интересно. Издателите ще я харесат. Книгите за Шотландия винаги се продават добре.