— Да, и преди си го казвала.
— А освен това, разбира се, ще съм много щастлива да останеш да живееш тук. Ако предположим, че останеш в Крудън Бей. — Изрече го съвсем нехайно, като някой стар рибар, който набожда стръвта на куката.
— Къщурката ми много ми харесва.
— Да, знам. Само си мислех, че може да ти е по-лесно с проучванията, ако живееш близо до някой университет със свястна библиотека. — Куката се приближи към мен. — Като Абърдийн.
Не захапах. В действителност тъкмо се канех да кажа нещо уклончиво, когато ме прекъсна почукване по прозореца до рамото ми. На тротоара от другата страна Стюарт ми се ухили, намигна и направи жест, че идва.
Джейн повдигна вежда.
— Някой приятел ли?
— Синът на хазяина ми.
— Наистина ли?
По изражението й личеше до какво заключение е стигнала и дяволът у мен не ми позволи да й обясня как стоят нещата, особено при положение, че Стюарт не влезе сам в ресторанта. Зад него Греъм съблече якето си и срещна погледа ми с топло задоволство, оставайки в сянката на брат си, като ги запознавах с Джейн.
Всички се раздвижихме около кръглата маса на сепарето, когато Стюарт седна до мен и плъзна собственически ръка по перваза отзад.
— Струва ми се, че веднъж сме разговаряли по телефона — каза той на Джейн, след което погледна към мен и обясни: — Вечерта, когато си удари глезена, помниш ли?
— Значи сте били вие? — Джейн реши, че вече го е приклещила на сигурно и почти не погледна сядащия до нея Греъм.
Той знаеше какво правя. Виждах веселата искрица в очите му, докато преценяваше ситуацията — Стюарт, който се обляга към мен, Джейн, която се подготвя за кръстосан разпит от другата ми страна. Изпъна крак, стъпалото му докосна моето и замръзна там — съвсем малък контакт и все пак единственият, който имаше значение за мен.
— И така — каза Стюарт, — какво правите вие двете?
Имаше предвид мен и Джейн.
— Джейн тъкмо ми казваше, че краят на книгата ми не й харесва — отвърнах.
Джейн погледна към Стюарт.
— Чели ли сте я?
— Не, не още. Това тя ли е? — Обърна страниците на масата. — Не знаех, че си я завършила.
— Не е — намеси се Джейн. Знаех, че няма смисъл да й възразявам. — Прекалено е тъжно. Ще трябва да ми помогнете да я убедя, че краят трябва да е щастлив.
— Мога да опитам — ухили се Стюарт и се премести още по-близо до мен, докато сервитьорката, видяла, че към нас са се присъединили още хора, идваше към масата, за да вдигне чиниите и да провери дали някой не иска питие.
Двамата мъже си поръчаха бира, а аз — ново кафе, но Джейн вдигна ръка.
— О, не, не мога. Трябва да се връщам. Обещах на Алън, че ще се прибера преди три. Съпругът ми — обясни тя на Стюарт, докато събираше нещата си, а после се надигна и му каза любезно: — Радвам се най-после да се запознаем.
— Удоволствието е взаимно.
— И с брат ви. Греъм, нали така? — И посягайки да се здрависа с него над масата, Джейн попита: — Хареса ли ви тортата?
Това бе последното, което очаквах. Затаих дъх, но Греъм сръчно улови топката и я метна обратно в нейното поле. Сивите му очи се смееха на фона на иначе непромененото лице.
— Да, много.
— Радвам се. — Джейн се обърна, за да ми нанесе победоносен удар с триумфа на усмивката си. — Ще ти звънна по-късно, Кари.
Изобщо не се съмнявах в това.
— Приятна жена — заяви Стюарт, когато Джейн си тръгна. Споменаването на тортата или не му бе направило никакво впечатление, или бе решил, че е незначителна подробност, тъй като не се отнасяше до него. Той разсеяно забарабани с пръсти по купчината листи. — Защо искаше да те убедя, че краят трябва да е по-щастлив? Колко тъжен може да е?
— Убих героя.
— А.
— И накарах героинята да изостави единственото си дете и да замине.
— А, добре — рече Стюарт, — това е достатъчно. — Погълна яка глътка от бирата си и рече: — Тогава остави героя жив.
— Не мога. Той е действителна историческа личност и умира, когато е умрял. Не мога да променя това.
— В такъв случай завърши книгата, преди да умре.
Простичък отговор. Който при това щеше да реши цял куп проблеми, трябваше да го призная. Само че животът рядко биваше прост.
Отново си припомних този факт, и то съвсем ясно, един час по-късно, когато тримата излизахме от „Килмарнък Армс“ и се отправяхме към пристанището. Стюарт не бе точно пиян, но бирата го бе потопила в щастливо и безоблачно настроение и докато вървяхме, той преметна ръка през раменете ми и нямаше учтив начин да се отърва от нея. Греъм, на половин крачка зад нас, като че нямаше нищо против.