Нито пък се възпротиви, когато Стюарт каза, че ще ме изпрати до къщурката ми.
— Не, вървете — подкани ни Греъм. — Аз ще се отбия при татко. — За миг ръката му се сключи около моята в окуражително докосване. — Ще се видим по-късно.
Стюарт продължи да бърбори бодро, докато предпазливо се изкачвахме по кишавата пътека, а когато пъхнах ключа в бравата на входната врата, той застана зад мен и започна да изтръсква водата от краката си по средата на някакъв анекдот.
— И тогава му казах, казах му…
А после млъкна така внезапно, че ме накара да погледна към него.
Той все още стоеше от вътрешната страна на прага, приковал очи върху масата, на която пишех. Е, не върху масата, а върху стола пред нея. И не точно върху стола, а върху фланелката, окачена на гърба му: износена фланелка за ръгби, тъмносиня, със златисти и червени ивици.
Той премести поглед към мен. Зарадвах се, че в очите му не видях истинско разочарование — само унило осъзнаване и примирение.
— Не съм аз — попита той, — нали? И никога не съм бил.
Отговорих честно:
— Съжалявам.
— Не, всичко е наред — вдигна ръка той, за да ме спре. Обърна се да си тръгне. — А сега, ако ме извиниш, ще отида да пребия брат си.
— Стюарт.
— Не се тревожи, ще оставя всичките му съществени части в изправност.
— Стюарт.
Вече на половината път до вратата, той се спря и ме погледна доброжелателно.
— А най-лошото е, че дори няма с какво да се опитам да променя решението ти. Дори и аз знам, че си избрала по-добрия.
А после се усмихна и остави вратата да се затвори зад него, след което го чух как се отдалечава по пътеката.
— Не ти ли казах? — попита Греъм, докато обмисляше следващия си ход на шахматната дъска, която бях намерила в един от шкафовете в къщурката. Комплектът не можеше да съперничи на този, с който героите ми бяха играли в библиотеката в Слейнс — не всички фигури бяха оцелели и трябваше да заместим моя офицер и неговия топ със сладки с ликьор — но когато я поставих на малката кръгла маса между фотьойлите, се получи голяма прилика. Погледнах към Греъм.
— Значи ще се оправи, така ли?
— Стюи ли? Да. Довечера ще пообиколи кръчмите в Питърхед, за да ти потърси заместничка. Ще се оправи.
Беше преместил коня си и аз бях принудена да се позабавя малко, докато обмисля отговора си. Не бях играч от световна класа и се опитах да освободя съзнанието си с надеждата, че някой погребан спомен — може би за уроците на полковник Грейм — може да се появи, за да напъти ръката ми.
Греъм чакаше.
— Мислех си за твоя проблем с книгата.
— Така ли?
— Казваш, че след като Морай умира, неговата вдовица трябва да напусне и детето им, така ли?
— Точно така.
— Няма ли някакъв начин да го задържи? Когато баща ми загуби мама, единственото, което му позволи да продължи напред, бе, че все още имаше Стюарт и мен. Човек, който е потънал в скръб, прилича на удавник; ако няма за какво да се хване, ще изгуби надежда. И ще потъне.
Съгласих се.
— Но за моята героиня не е толкова лесно. — Обясних му ситуацията, докато правех хода си.
Той не се разколеба.
— Аз бих задържал детето въпреки всичко.
— Е, ти си мъж — изтъкнах. — Мъжете мислят по по-различен начин. А и в началото на осемнайсети век една жена трудно би успяла да отгледа детето си съвсем сама.
Той обмисли това, вперил изучаващо поглед в шахматната дъска, а после премести царицата си да вземе моя офицер — сладка, който той вдигна от дъската и изяде, без да спира да мисли.
— И какво точно — попитах — смяташ да правиш, когато пешката ми стигне до другия край и си поискам офицера обратно?
Греъм ми се ухили самодоволно и заяви нечленоразделно през сладката:
— Пешката ти никога няма да стигне дотам. Шах.
Наистина беше шах. Бе го направил така гладко, че в първия момент не видях никаква възможност да преместя царя си на безопасно място, но Греъм не бе казал „шах и мат“, така че знаех, че положението не е безнадеждно, че трябва да има някакъв начин…
— Това, което трябва да направиш — настоя той, — е да й дадеш някой друг.