Измина миг, преди да осъзная, че Греъм все още мисли за книгата ми и как да направя така, че да завърши щастливо.
— Дай й някой друг, когото да обича — додаде той. — Друг мъж.
— Тя не иска друг мъж.
Такава е истината, помислих си. В мига, в който произнесох думите, знаех, че това е истината. И все пак след по-малко от година София се бе съгласила да се омъжи за моя собствен прадядо. Не можех да не се запитам защо.
Може би, помислих си, решението на проблема ми не лежи в Слейнс. Погледът ми се проясни. Направих едно малко движение на шахматната дъска и една пешка пристъпи напред, за да защити царя ми и да отвори пътя на другия ми офицер.
— Шах и мат.
Греъм се наведе напред и бързо огледа разположението на фигурите.
— Как, по дяволите, го направи?
Честно казано, и аз самата не знаех. Но бях съвсем сигурна в едно: също като София, и аз трябваше да отпътувам за Къркубри, защото краят на историята ми ме очакваше там.
18.
В Къркубри нямаше железопътна гара, затова взех влака до Дъмфрис, който се намираше близо. Не знаех какво очаквах да открия, когато слязох на перона. Епифания, предполагам; нещо като събуждане на спомени сега, когато се намирах на мястото, където София бе родена и израсла. Само че нямаше нищо, освен приятната малка гара с извивките на коловозите, с перона и със слънцето, нахлуващо през стъкления покрив над главата ми.
Времето наистина бе започнало да става по-меко, а вятърът галеше лицето ми нежно, докато отстъпвах назад, за да позволя на някаква жена да мине покрай мен. Куфарът й на колелца стържеше по плочите на паважа.
— Кари!
Преместих куфара си в другата ръка и се огледах. Никога досега не бях срещала Рос Маклелънд, но с годините си бях изградила представа как изглежда — като по-възрастно копие на баща ми, като човек, когото веднага ще разпозная, тъй като произлизахме от едни и същи хора. Само че човекът, който дойде да ме поздрави, изобщо не изглеждаше така, както си бях представяла. Беше едър и висок, с червендалесто лице, гъста вълниста коса и сива брада, тук-там все още с черно по ръбовете. Ако не знаех предварително, никога не бих отгатнала, че ми е родственик.
Той обаче ме разпозна.
— О, да, жена ми си купува всичките ти книги — каза ми. — Изглеждаш точно като на снимките си на корицата. Това ли е всичко, което си донесла?
— Да. Как е жена ти? — попитах, когато той пое куфара от ръката ми и ме поведе към паркинга.
— Малко по-добре. Подаграта й се обажда. Напоследък имаше такива остри атаки, че едва се движеше, но тази сутрин стана от леглото, а сестра й дойде да постои при нея, така че няма проблеми.
Не бях приела предложението на Рос да отседна в дома му. Когато му позвъних миналата неделя, бях сигурна, че ще ми предложи, но знаех и че жена му не е добре и не им трябва да се обременяват и с гостенка, особено пък такава, която ще стои будна по никое време, за да пише, ще обикаля наоколо, когато всички останали спят, и ще спи до късно. Затова си запазих стая в хотел и при все че Рос възрази, усетих, че в действителност изпитва облекчение.
Разбрах и от начина, по който ми говореше, докато слагаше куфара ми в колата си и се уверяваше, че съм си сложила предпазния колан, че е доволен, задето може да се измъкне за малко от задълженията си на болногледач и да прекара известно време с някого, който споделя любовта му към генеалогията.
Беше ми обещал пълна обиколка наоколо и точно това получих.
Разходката от Дъмфрис бе прекрасна — минавахме през местност, в която се редуваха зелени хълмове и тъмни гори, а на места дърветата се сплитаха над главите ни, за да превърнат пътя в своеобразен тунел. Имаше овце и любопитни, сгушени една до друга крави от Голуей на черни и бели шарки и когато направихме първата си спирка в един малък църковен двор, ни поздрави весела птича песен.
— Ето — Рос посочи към един малък надгробен камък. — Това е твоята Ана Мери Патерсън.
Коленичих, за да разгледам камъка по-отблизо. Беше хванал дебела кора от лишеи, а годините бяха заличили думите така, че вече бяха едва видими.
Рос каза:
— Беше си чист късмет, че успях да го намеря. Няма много камъни на такава възраст, а онези, които са останали, обикновено не могат да се разчетат.
Знаех, че е прав. И все пак имах чувството, че ако се бях опитала, щях да намеря този гроб и сама. Гледката на църковния двор събуди нещо в паметта ми, макар и съвсем слабо. Отново се изправих, погледнах към полята и видях до далечните дървета едно празно място, което ме накара да почувствам студ, като че ли бях стъпила в някоя сянка.