— Имало ли е едно време къща там? Ей там.
Рос не знаеше, но аз бях уверена, че ако някога извадя късмета да се натъкна на някоя стара карта на този район, ще видя на това място къща — къщата на Джон Дръмонд. В съзнанието ми изглеждаше някак подходящо, че времето бе победило и онези камъни, изличавайки всяка следа от злото, разиграло се там.
Нежно докоснах надгробния камък на сестрата на София и почувствах как кръгът се затваря.
Следващата ни спирка бе насред едно поле.
— Виждаш ли това там? — Рос посочи към едно равно място на речния бряг. — Твоят и мой предшественик, старият Хю Маклелан, е имал ферма там. Тук са се родили синовете му и тук е умрял, преди да изпратят момчетата да живеят в Ирландия, сред шотландците от Ълстър.
Знаех тази история. Дейвид Джон Маклелънд — кога и защо е променил изписването на името си така и не разбрахме — бе заминал за Ирландия заедно с брат си Уилям и бяхме загубили следите им, докато и двамата не се бяха върнали, за да си намерят шотландски съпруги. Уилям бе срещнал жена си пръв и вероятно за разочарование на шотландските заселници в Ирландия бе останал в Къркубри. Но не за дълго; бе умрял млад, оставяйки само един син да продължи семейното име и онази линия на рода, чиято издънка бе Рос.
— Искаш ли да видиш къщата, където е живял Уилям след завръщането си от Ирландия?
Това не бе моят клон от родословното дърво, но Рос изглеждаше толкова доволен от компанията ми, че казах „да“, след което се отправихме по най-краткия път до Къркубри.
Това бе едно от най-красивите места, които някога бях виждала, с построените съвсем близо една до друга къщи, боядисани в меки жълти и сиви, розови и сини тонове — някои варосани, други с оставен открит червен или тъмен камък, с прясно боядисаните рамки на прозорците и спретнати железни щори, подредени в редица, с комините с техните покривчета.
Хай Стрийт се отличаваше с Г-образната си форма и при все че видях няколко магазина и делови сгради, ми се стори, че кварталът представлява почти изцяло жилищна зона.
— Да, винаги е било така — обясни ми Рос.
Откара ни покрай старинната сграда на съвета с високата й кула, а после покрай ъгъла, където тясната улица стана още по-тясна поради многобройните паркирани коли, намери място да паркира и той между тях и двамата излязохме.
Къщата, която бяхме дошли да видим, беше каменна, квадратна сграда, сгушена близо до съседките си, с боядисана в яркозелено врата и отворени прозорци, за да пропуснат топлия пролетен въздух.
Рос й хвърли един поглед.
— Имай предвид, че не съм сигурен, но от някои писма, които успях да намеря и в които се описва къде е била разположена къщата му, мисля, че е живял точно тук. Жалко, че не дойде миналата година, щях да те заведа вътре — тогава сградата беше пансион. После обаче я купи един момък от Глазгоу. Артист. Сега тук живеят цял куп артисти.
Спрях да вървя. Подухна ветрец и нещо се раздвижи — достатъчно, за да ме накара да извадя фотоапарата си и да направя няколко снимки на улицата, на вратите, на прозорците… и по-точно на един отдалечен прозорец. Обърнах се към Рос:
— Предполагам, че Дейвид Маклелънд също е бил тук в един или друг момент.
— Да, възможно е.
Беше малко повече от възможно, помислих си. И съжалих, че в мига, преди Рос отново да възобнови разходката ни, просто не пристъпих напред, не почуках на зелената врата и не попитах артиста от Глазгоу дали не мога да видя предните му стаи и стаята в най-отдалечения ъгъл на къщата, където прозорецът като че ли ме наблюдаваше като кротко, знаещо око.
Тази нощ бях неуморима.
Исках да заведа Рос на вечеря в знак на благодарност заради разходката, но той бодро бе отклонил предложението ми.
— Не, не, няма нужда. Сестрата на жена ми вече със сигурност е вперила поглед във вратата, достатъчно се забавих и така. Но — увери ме той — за мен бе удоволствие да се запознаем, скъпа моя.
Ръкуването ни най-естествено се превърна в прегръдка.
— О — каза той и се отдръпна, за да може да бръкне в джобовете на палтото си, — почти забравих. Исках да ти дам един каталог.
— Каталог ли?
— Да, за търга. Миналата седмица изпратих един на баща ти, но си помислих, че може да искаш и ти да имаш. Става въпрос за нюйоркските Маклелъндови — обясни той. — Том и Клер.
— О, да.
Том бе далечен братовчед на баща ми и също като нас можеше да проследи родословното си дърво до София и Дейвид. По някакъв незнаен начин неговият клон на фамилията бе успял да се добере до повечето от семейните реликви — единственото забележително изключение бе семейната библия — и Том и жена му често се освобождаваха нехайно от един или друг предмет, за да поддържат екстравагантния си начин на живот. Това караше баща ми направо да побеснява, защото често разбирахме, че е имало търг едва впоследствие.