Нямаше да изглежда естествено.
Това бе причината, поради която сега неуморно кръстосвах из стаята си, неспособна да се съсредоточа достатъчно, за да седна и да започна да пиша.
Никога досега не бях страдала от авторски блокаж, но понякога, когато стигах до сцена, която не исках да пиша, имах проблеми да навляза в нея, а събирането на София с Дейвид Маклелънд в известен смисъл щеше да бъде дори по-трудно от това да убия Морай. Подсъзнанието ми усещаше какво предстои и се мъчеше да изклинчи от задачата, намирайки си всевъзможни оправдания, за да не работи.
Част от мен искаше просто да дръпне щепсела на лаптопа, да се отправи директно към леглото и да забрави за цялата история. Може би щях да го направя, ако гласът на София не бе избрал точно този момент, за да започне да изплува в съзнанието ми. Думите й бяха тихи, но настойчиви.
И преди ги беше казвала — когато говореше с Кирсти, преди да напусне Слейнс. И макар че тогава имаше предвид детството си, останах убедена, че в тази стая и на това място думите й означават нещо повече от това. Почувствах ги като побутване по рамото, което ме окуражава да продължа напред. „Не съм страдала в Къркубри“ — напомни ми тя. И какво друго можех да направя, помислих си аз, освен да й повярвам?
XXII
След първия месец София престана да се опитва да брои дните, толкова си приличаха всички те, до един изпълнени с молитви, тиха работа и сериозни разговори. Единствено неделите се отличаваха от останалите, защото й се бяха сторили ужасно изтощителни в началото, когато пристигна сред презвитерианците: ставаше се рано, следваха молитви, в десет се отиваше на църква, след което се връщаха за кратко у дома за оскъден обяд от хляб и яйца, преди отново да се отправят към църквата в два часа и да прекарат целия следобед в слушане на проповеди, след които София бе прекалено уморена, за да се наслади на вечерята или да вземе пълноценно участие във всички вечерни молитви и песнопения, които трябваше да изтърпи, преди да може да се качи в стаята си и да си легне.
Графинята на Ерол, макар и дълбоко вярваща жена, организираше неделните дни според предписанията на епископалната църква: утринна служба, следвана от обяд, под тежестта на който масата се огъваше и от който се надигаха лениви и доволни да прекарат остатъка от деня в щастливо бездействие.
Именно в неделя животът в Слейнс липсваше най-много на София и при все че хората в дома, където живееше сега — семейство Кер — бяха много любезни и гостоприемни, в неделя все пак винаги изпитваше тъга, която, макар и да се опитваше да прикрие, очевидно се бе изписала на лицето й, защото госпожа Кер я наблюдава дълго време и накрая каза:
— София, боя се, че сигурно ни намирате за ужасно отегчителни, след като сте живели на север. Чувала съм, че графът на Ерол и майка му поддържат весело и оживено домакинство.
София харесваше госпожа Кер, жена с благо лице, с десетина години по-млада от съпруга си. Господин Кер, човек с кротък нрав и приятни маниери, излъчваше сериозност, която все още не бе заразила докрай съпругата му, затова тя бе по-склонна да се усмихва. Майката на съпруга й обаче, старата госпожа Кер, бе съвсем различна и при все че понякога показваше хапливо остроумие, като цяло не одобряваше никого и нищо на този свят.
По-възрастната жена вметна, без да вдига поглед:
— Смятам, че госпожица Патерсън като всяка благоприлична жена трябва да се наслаждава на тишината, след като е била принудена да търпи шума в такава къща като Слейнс.
— Майко — обади се синът й.
— Не ми викай „майко“, момко. Много добре знаеш какво мисля за всички тези глупави приказки да върнат краля, както и за всички тези, на които им се иска това да стане, а това включва и теб — отправи му тя кос поглед, който го постави на мястото му. — Помни ми думата, сега може и да ни обещава, че няма да се намесва в религията ни, но в мига, в който стъпи на шотландска земя, ще запее съвсем друга песен. Той е папист, а човек не може да вярва на паписти.
Господин Кер отбеляза, че по-скоро е готов да повярва на папист, отколкото на англичанин.
— Сам си блъскай главата после — изсумтя майка му и се обърна с въпрос към София: — А вие какво мислите, госпожице Патерсън?
София обаче живееше тук от три месеца и знаеше как да заобикаля клопките.
— Боя се, че не съм срещала много паписти, а що се отнася до англичаните — не познавам нито един.