По-възрастната госпожа Кер не можа да възпре кривването на устните си, което за миг развали непреклонното й изражение.
— Значи сте извадили късмет. — В изучаващия поглед, с който измерваше София, се появи нов интерес. — Кажете ми, как се озовахте в Слейнс? Херцогинята на Гордън ни каза, че семейството ви е от това място и че сте били отгледана недалеч от Къркубри. Какво ви отведе толкова далеч от дома?
— Роднина съм на графинята на Ерол. — Изрече го с гордост и въпреки умората си седна малко по-изправена. — Отидох там по нейна покана.
— Разбирам. А какво ви накара да се върнете?
Острата болка отново я прободе в сърцето, но вече й бе толкова позната, че се бе научила как да диша през нея. Изрече лъжата с лекота:
— Реших, че съм стояла достатъчно дълго на север.
Господин Кер кимна.
— Спомням си, че херцогинята на Гордън спомена, че искате да се върнете в родното си място.
Младата госпожа Кер мислеше на глас:
— Херцогинята не е ли папистка?
— Херцогинята на Гордън — заяви твърдо свекърва й — е жена, която стои далеч над обикновените мерки, и съм убедена, че в сърцето си е презвитерианка.
София бе чула много за херцогинята, откакто пристигна тук. Спомняше си, че полковник Хук бе говорил надълго за кореспонденцията си с херцогинята, която въпреки католическата си вяра си бе спечелила доверието и уважението на големите водачи на кланове в западните графства — тези ревностни презвитерианци, които бяха също така разярени от Обединението, се бяха опитали да присъединят силите си към якобитите, за да не допуснат шотландската корона да падне в ръцете на англичаните. От дома си в Единбург херцогинята служеше като посредник между едните и другите с ясното съзнание, че е под постоянното наблюдение на агентите на кралица Ана и от по-незабележимите шпиони на херцога на Хамилтън.
Херцогът, както бе разбрала София, си бе спечелил не по-малко недоверие от страна на презвитерианците, отколкото от това на якобитите, задето не друг, а той ги бе възпрял да се вдигнат срещу Обединението, когато от това все още можеше да има полза. Освен това й казаха, че веднъж е изпратил свой таен представител, за да съобщи на водачите на западните кланове, че щяло да им е по-изгодно да дадат короната на него, а не на Джеймс, тъй като само той можел да защитава техните интереси. Те обаче не били съгласни да вземат участие в подобна измяна, с което си спечелили яростната омраза на херцога.
Слуховете гласяха, че той често-често обръщал поглед на запад и че шпионите му все още действали сред хората от тези графства, но не смеел да предприеме никакъв ход тук, при цялата тази всеобща враждебност към него. София знаеше, че в Къркубри самата тя е в безопасност. А и така или иначе Морай бе мъртъв и тя вече нямаше стойност за херцога.
Седнал начело на масата, господин Кер режеше месото за следващото блюдо, когато младата госпожа Кер смени темата.
— Видяхте ли вдовицата Маклелънд в църквата? Свалила е траура.
Съпругът й сви рамене.
— Е, мина почти година.
— Не се съмнявам — отговори жена му, — че това по-скоро се дължи на пристигането на брата на съпруга й. Той не беше на църква тази сутрин.
Господин Кер отбеляза, че самият той все още не е срещал новодошлия.
— Разбрах, че е болен.
София знаеше, че домакинът се опитва да не позволи разговорът да се превърне в клюкарстване, но от усилията му нямаше полза — в очите на жена му блестеше онова нездраво любопитство, когато хората говорят за това какво е направил някой друг.
— Чух, че бил достатъчно добре да каже на старата госпожа Робинсън да си гледа работата.
— Така ли? — попита възрастната госпожа Кер. — Кога е било това?
— Преди два или три дни, не съм сигурна. Но разбрах, че госпожа Робинсън отишла да каже на вдовицата Маклелънд, че като приема мъж у дома, все едно роднина или не, сама си просела скандал.
— О, да. — Свекърва й подсмръкна. — Най-вероятно просто завист, защото не мога да си спомня госпожа Робинсън някога да е приемала някой мъж в собствената си къща, освен съпруга си, а с него нямаше какво толкова да се хвали.
София се усмихна скрито, докато господин Кер казваше: „Майко!“, а по-възрастната жена отхвърляше възраженията му с махване на ръка.
— И така, господин Маклелънд — продължи тя, — как му е името?
— Дейвид, мисля — рече младата госпожа Кер.
— Значи Дейвид Маклелънд не се зарадвал да получи такъв съвет?