София погледна назад към вратата и към безмълвната прислужничка, която все още стоеше там. Знаеше, че всичко, което се бе случило в тази стая, ще стигне до ушите на семейство Кер. София се опита да овладее чувствата си под маската на поне привидно спокойствие.
— Всичко е наред, свободна си — каза тя на момичето. — Това е вуйчо ми, идва от Пъртшир.
Прислужничката кимна и се оттегли, а София се обърна, за да погледне отново към полковник Грейм. Видя, че се усмихва насреща й.
— Добре се справи — рече той, — при все че можеше да се сетиш да я накараш да ми донесе една чашка, преди да излезе. Днес още не съм пил уиски, а пътят от Пъртшир е дълъг и тежък.
— Наистина ли дойдохте оттам?
Той поклати глава.
— Идвам от Брест, девойче, и слязох на пристанището в Къркубри миналата събота.
— Били сте тук цяла седмица? — Тя не можеше да повярва на ушите си.
— Щях да дойда да те видя по-рано, но на кораба се разболях и това продължи и тук, а нямах желание да заразявам и теб. А и все едно, дяволски трудна задача се оказа да те намеря сама. Стори ми се необичайно щастливо съвпадение да видя как останалите маршируват към църквата без теб, затова си казах, че сега е времето да ти се обадя.
София все още не можеше да повярва, че той наистина е тук. Седна, махна му с ръка и той да направи същото и каза:
— Преди няма и три дни получих писмо от графинята и тя не спомена нито дума, че ще идвате.
— Е — усмихна се той и седна на един стол близо до нея, — най-вероятно не са й казали. Малко хора знаят, че съм в Шотландия.
— Но тогава откъде разбрахте, че не съм в Слейнс, а в Къркубри?
Той заговори със същия тих глас, с който бе говорила и тя; глас, който не биваше да напуска пределите на стаята:
— Не графинята, девойче, ми каза къде да те намеря. Каза ми го кралицата в Сен Жермен.
— Кралицата ли? — София объркано поклати глава. — Но…
— Изглежда, че някое птиченце й е изпяло, че ти си момичето на Джон, и тъй като той винаги се е ползвал с благоволението й, тя изпитва особен интерес към твоето добруване. Тя те доведе в Къркубри.
— Не. — Звучеше прекалено невероятно. — Херцогинята на Гордън ми е намерила това място.
— Да. И кой е в постоянна връзка с херцогинята на Гордън? — Той я погледна търпеливо. — Когато ти реши да напуснеш Слейнс, графинята писа на брат си, а брат й го съобщи на кралицата. Тя бе тази, която помоли херцогинята да ти намери някой добър дом тук. — Продължи да я гледа, докато тя асимилираше тази новина, и после продължи: — Така че когато се разчу, че кралят възнамерява и мен да ме изпрати тук, кралицата незабавно се погрижи да ми съобщи къде се намираш.
Тя отново се обърка.
— Кралят ви е изпратил тук?
— О, да. — Отново заговори спокойно, без да повишава глас. — Тук съм лично по негова заповед.
— С каква цел?
— Да охранявам един шпионин.
— Шпионин. — Тази дума не й харесваше. — Като капитан Огилви ли?
— Не, девойче. Този човек излага на риск собствения си живот заради каузата ни и има право на моята защита, а освен това има и нужда от нея, защото презвитерианците може и да твърдят, че ще застанат на страната на крал Джейми, но няма да се отнесат любезно към свой събрат презвитерианец, който е станал якобит и е дошъл сред тях като шпионин.
София си спомни за израза, появил се в очите на старата госпожа Кер, докато говореше за крал Джеймс. Знаеше, че и много други мислят по същия начин.
— Значи са ви изпратили, за да осигурите безопасността му?
— Да, докато е тук, преди да замине за Ирландия, за Ълстър, защото кралят иска да има там свои очи и уши, както и гласове, които да печелят хора за каузата му. Там няма да има нужда от мен. Трябва обаче да почакаме известно време, преди да може да потегли на път, защото болестта, която ме порази на кораба от Франция, удари и него, и то още по-силно, и в момента не е в състояние да пътува.
Нещо в паметта на София се раздвижи леко и направи слаба връзка — нещо, което господин Кер бе казал същия този ден, докато седяха на масата за обед, за човек, наскоро дошъл да живее тук, в Къркубри, и който бил болен.
— Този ваш шпионин — попита тя любопитно полковника — да не би да е Маклелънд?
По реакцията му разбра, че е така.
— И откъде, по дяволите, ти хрумна подобна мисъл?
— Хората в този дом се интересуват от съседите си. А вашият господин Маклелънд им е предоставил много материал за обсъждане, като е останал със снаха си. Чух, че защитил честта й много умело въпреки болестта си.