След това настана гробна тишина, която се стори на Морай по-ужасна от всеки звук на войната. В здрача на опустошената гора, където пушекът все още се виеше над изпотъпканите храсти и се смесваше с миризмата на огън и кръв, той чуваше стенанията и измъчените молитви на падналите. Някои се молеха да оживеят, а други — да умрат, на езици тъй различни, както и униформите им — холандци и германци, англичани, шотландци и французи, проснати един до друг, защото всички мъже си приличат, когато издъхват.
От лявата му страна лежеше момче, което бе мъртво още преди падането му и бе спасено от страха и страданието, но на земята отдясно войник с цветовете на Кралския ирландски полк безуспешно се опитваше да се обърне на една страна. Усилието бе окъпало посивялото му лице в пот.
Морай му каза с нисък глас:
— Не мърдай.
От усилието да говори гърдите му пламнаха, но все пак някак успя да обърне глава, за да срещне широките, неразбиращи очи на непознатия.
— Не мърдай — повтори. — Иначе кръвта ти ще изтече, а поне за известно време никой няма да дойде тук.
Видя как очите на мъжа се успокояват и разумът отново се връща в тях. Беше на неговите години и войник като него, макар да бяха врагове. Някакъв каприз на съдбата, помисли си Морай, като гледаше към униформите им, бе това, че двамата се бият на противоположните страни — неговата бригада също бе ирландска, макар да служеше на френския крал и на крал Джеймс, а не на кралица Ана.
Непознатият въздъхна, после отпусна глава назад.
— И бездруго няма смисъл да се опитвам. Вече не мога да усетя краката си. Там ли са още?
Морай спокойно погледна към обляната в кръв земя под ботушите на непознатия и отвърна:
— Да.
За миг мъжът затвори очи, или от болка, или от облекчение — а после пак ги отвори, като че ли бе решен да не губи съзнание.
— Ти си шотландец, също като мен. Защо се биеш за Франция?
Настъпи тишина. Морай нямаше желание да говори, но той също усещаше смъртоносното изкушение на унеса и знаеше, че усилието да поддържа разговора ще му помогне да остане в съзнание. Да остане жив.
— Бия се за Джеймс — отвърна той.
— За Джеймс.
— Да.
— Никога досега не бях срещал якобит. Мислех, че всички имате рога и опашки. — Усмивката му бе слаба, сякаш извиването на устните му причиняваше болка. Той се закашля. — Откъде си тогава там, в Шотландия?
— Пъртшир.
— Аз сега съм от Ълстър, но съм роден в Шотландия, близо до Къркубри, в западните графства.
Вятърът погали лицето на Морай като спомена за едно докосване.
— Жена ми е от западните графства — каза той. На никого досега не бе говорил за брака си, но ако съдеше от раните на човека до себе си, това признание нямаше да причини никаква вреда.
— Презвитерианка ли е? — учудено попита войникът.
Морай не бе сигурен как би отговорила на този въпрос самата София — тя, която твърдеше, че не й е останала вяра, и все пак се молеше, когато никой не я гледаше — затова просто рече:
— Тя е моя жена.
— Аз нямам жена. — Другият мъж отново започваше да се унася. Наложи си да се съсредоточи и продължи: — Брат ми имаше. Беше бъчвар в Къркубри. Вдовицата и синът му все още живеят там, макар че той умря преди лятото. Беше единственият ми останал роднина. Ако умра тук, няма да има кой да ме жали.
— Има го племенника ти.
— Никога не съм виждал племенника си, нито пък майка му. — Този път усмивката му бе толкова тъжна, че Морай изпита съчувствие. Започна да го подканя да продължи да говори с надеждата да облекчи страданието му, ако не друго.
Така двамата лежаха там целия следобед и началото на вечерта, държейки смъртта на разстояние, като си разказваха за детството си и за живота си като войници и макар че Морай повече слушаше, отколкото говореше, все пак даде своя принос към разговора. Но в крайна сметка всичко това се оказа безполезно, точно както знаеше, че ще стане.
На свечеряване той вече бе единственият, останал да посрещне тъмнината; той и виковете, които отбелязваха убийствата и ограбването на ранените от войниците, които все още бяха останали живи. Лежеше като мъртвец и чувстваше как студът пълзи през тялото му, докато се бореше с делириума. От време на време си мислеше, че трябва вече наистина да е мъртъв, и тогава си поемаше дъх по-дълбоко, та болката да му подскаже, че не е. А веднъж, когато затвори очи, се озова отново в Слейнс, до топлото тяло на София, сгушено в леглото до него. Беше толкова истинско, че почувства дишането й, и се опита да я притисне към себе си, но тъмнината го дръпна обратно и той се събуди разтреперан. Някой идваше.