Все още не знаеше какво точно е то. На вечеря никой не спомена нищо — графинята изглеждаше доволна просто да нахрани гостите си и да се погрижи за всичките им нужди с онова изтънчено гостоприемство, което не очаква нищо в замяна, и това вдъхна на София надежда, че може би тук наистина ще намери онзи мил и щастлив дом, обещанието за който я бе крепило през всичките тези дни и нощи, откакто бе започнала пътуването си на изток.
Животът обаче, ако не друго, поне я бе научил, че обещанията невинаги се изпълняват и че това, което отначало може да прилича на зашеметяваща възможност, може да се окаже горчиво разочарование.
Тя си пое дъх, за да се успокои, изпъна рамене, приглади корсажа на роклята си и слезе по стълбите. Все още беше рано и като че ли бе единственият буден човек в замъка. Минаваше от една празна стая в друга и тъй като сградата бе огромна, с множество врати, скоро се загуби и сигурно щеше дълго да броди напред-назад, ако не бе чула звуци на живот от един коридор — гласове и тракане, за което реши, че издава отваряне и затваряне на печка, както и някаква жизнерадостна песничка я привлякоха към вратата на кухнята. Нямаше съмнение, че това е кухнята. Дори през облицованите с дъб стени топлината и съблазнителните миризми на готвено достигнаха до обонянието й и незабавно я накараха да се почувства добре дошла, а вратата сама се отвори при най-лекото побутване.
Кухнята се оказа просторно и добре поддържано помещение с масивна печка върху каменния под на единия край и дълга, груба маса, на която се бе настанил млад мъж в просто облекло. Той седеше на застрашително наклонен назад стол, стиснал лула между зъбите си. Обутите му в ботуши крака бяха кръстосани в глезените. Все още не бе забелязал София, защото очите му бяха приковани в момичето, което допреди миг пееше, може би бе достигнало до място в песента, където думите му се губеха, и ведро беше преминало към тананикане без думи, докато вадеше поднос с чисти съдове.
До печката стоеше жена на средна възраст, обърнала към двамата широкия си гръб, и бъркаше нещо в блестяща от чистота тенджера. До ноздрите на София достигна миризмата на варено жито. Стомахът й се сви от глад и тя каза:
— Добро утро.
Тананикането спря, столът на младия мъж се стовари с трясък на пода и трите глави с изненада се извърнаха към вратата. Момичето проговори първо; прочисти гърло и поздрави:
— Добро утро, господарке. Искате ли нещо?
— Това супа ли е?
— Да. Но на закуска ще има повече неща. След половин час ще я сервирам в трапезарията.
— Аз… може ли, ако обичате, да получа купичка супа още сега, тук? Дали е възможно?
Изненадата в кухнята стана още по-ясно изразена. София се чувстваше много неудобно и се опитваше да намери думи, с които да им обясни, че не е свикнала с голяма къща като тази, че винаги бе водила съвсем прост живот — не точно беден, но далеч под този тук по мерилото на общественото положение — и че момиче като нея се чувства много повече у дома си в тази чиста и весела кухня, отколкото в трапезарията.
По-възрастната жена, която досега бе стояла мълчаливо до печката, огледа София от горе до долу и рече:
— Седнете тогава, господарке, ако обичате. Рори, разкарай огромното си безполезно туловище и позволи на тази лейди да седне.
— О, моля ви — възкликна София, — не исках да кажа…
Рори се надигна без възражения и без да промени изражението си и да издаде какво мисли за това натрапничество.
— Време е да се захващам за работа — бе единственото, което каза, преди да излезе през задния коридор. София чу скърцането на панти, последвано от затръшването на врата, което изпрати струя мразовит въздух в топлината на кухнята.
— Не исках да кажа, че някой трябва да излезе — промълви София.
— Не е заради вас — отвърна по-възрастната жена твърдо. — Заради мен е. Момчето е готово да седи тук цяла сутрин, ако го оставя. Кирсти, дай купичка и лъжица, за да сервирам на нашата гостенка сутрешния й бульон.
Кирсти изглеждаше приблизително на възрастта на София, ако не и малко по-млада, с черна къдрава коса и големи очи. Също като Рори, и тя се движеше с готовност за незабавно подчинение, която се дължеше не на страх, а на уважение.