— Какъв е този кораб? — попита тя.
Видът му като че ли бе развълнувал свещеника дори повече от нея, защото му отне един миг да се съвземе, преди да отговори, а когато го стори, в гласа му имаше нещо странно — някакво разочарование или може би недоволство.
— Това е „Крал Уилям“. Корабът на капитан Гордън. Гледа го още една минута, след което измърмори: — Чудя се дали просто изказва почитанията си на графинята, или възнамерява да слезе на брега?
Отговорът ги чакаше в приемната.
Мъжът, който се надигна при влизането им, представляваше елегантна фигура. София прецени, че е около четирийсетгодишен. Беше несъмнено привлекателен в капитанската си униформа със златни ширити на дългото синьо палто с лъскави копчета, с бяла вратовръзка, изящно завързана около шията му, и перука с къдрици по последна мода. Стойката му обаче беше твърда и съвсем не превзета, а сините му очи бяха прями и решителни.
— Ваш покорен слуга — увери той София, когато й го представиха.
— Капитан Гордън — заяви графинята — е стар и високо ценен приятел, който ни оказва чест с посещението си. — Тя се обърна към него. — Тази зима ни липсвахте, Томас. Да не би да не сте били в движение, или може би на още някое пътуване до Индия?
— За няколко месеца „Крал Уилям“ беше в пристанището на Лейт, милейди. Това е първото ни пътуване на север.
— И накъде сте се отправили сега?
— Възложено ми е да поема стария патрул между островите Оркни и Тинмут, макар да не се съмнявам, че това ще се промени, след като Обединението влезе в сила.
Свещеникът обясни на София:
— Капитан Гордън е командирът на шотландските фрегати на източното крайбрежие, които скоро ще бъдат погълнати от флота на Великобритания.
— И кой тогава — попита графинята — ще защитава бреговете ни от капери? — Но докато казваше това, се усмихна и София отново изпита чувството, че става свидетел на някакво негласно разбирателство, непонятно за нея. — Моля — продължи графинята, — чувствайте се като у дома си и ни позволете да ви посрещнем както подобава.
С тези думи тя седна и повика София да се настани на креслото до нея, докато господата се разположиха на тръстикови столове с червени кожени възглавници по-близо до прозореца.
София усещаше, че капитан Гордън я гледа и понеже това я караше да се чувства неудобно, се помъчи да разчупи мълчанието.
— Има ли много капери, сър, които да застрашават бреговете ни?
— Да, има — отвърна капитанът. — Французите и испанците проявяват интерес към нашите шотландски кораби.
Господин Хол добронамерено отбеляза:
— Подозирам, че интересът им е далеч по-полезен за вас, отколкото за тях самите. Нали получавате печалба за всеки заловен кораб?
— Да — отвърна капитанът с готовност. — А малко кораби могат да изпреварят „Крал Уилям“. Дори и френските.
— Натъквали ли сте се на френски кораби напоследък? — поинтересува се господин Хол.
— На нито един. Но ми казаха, че кралица Ана се интересува особено от всички кораби, които ще потеглят от Франция тази пролет. И така, висшестоящите ме предупредиха да съм особено бдителен.
— И бдителен ли сте?
— Да. — За миг отговорът му увисна във въздуха, сякаш капитанът трябваше да обмисли продължението. А после вдигна рамене и додаде: — Но все пак не е лесно да бъдеш едновременно навсякъде. Смея да твърдя, че всеки, който иска да се промъкне покрай мен, би могъл да го постигне.
Графинята хвърли поглед към София и после небрежно смени темата, насочвайки разговора към новините, които капитан Гордън бе донесъл от Единбург, и към това, което се говореше за Обединението.
Когато един час по-късно капитанът си тръгна, той топло се обърна към графинята:
— Милейди Ерол, оставам вашия най-предан приятел и слуга. Вярвайте в това.
— Знам го, Томас. Пазете се.
— Нищо няма да ми се случи. — Усмихнат, той се наведе да целуне ръката й, а после насочи усмивката си към София, при все че все още говореше на графинята: — Може да стане така, че тази година да се срещаме още по-често отпреди. Имам слабост към приятната компания, а Бог знае, че моят екипаж не може да ми осигури такава. — След което целуна ръка и на София, сбогува се с господин Хол и излезе, за да се отправи към лодката, която щеше да го отведе обратно на кораба му.
— Очарователен мъж, не смяташ ли? — обърна се графинята към София, докато двете стояха и го наблюдаваха през прозореца.