— Наистина е много красив.
— И лоялен, което в наши дни се среща рядко.
Зад тях Хол се обади:
— Милейди, ако ме извините, трябва да се погрижа за кореспонденцията си.
— Да, разбира се. — Графинята се обърна с гръб към прозореца и кимна. Свещеникът също си тръгна, като се оттегли с поклон. Графинята се усмихна, седна и направи жест на София да се върне на мястото си.
— Нали знаеш, че отиде да изпрати писмо на херцога на Хамилтън? Длъжен е да съобщава за всичко на господаря си. — Последва кратка пауза. — Какво мислиш за него?
— За кого, милейди?
— За херцога на Хамилтън.
София не знаеше какво да отговори.
— Държа се много любезно с мен.
— Не това те попитах, скъпа моя. Искам да разбера какво е мнението ти за него. — Тя видя смайването по лицето на София и продължи: — Или не вярваш, че на мнението на една жена може да се разчита? Лично аз се доверявам повече на това, което една жена, а не мъж, мисли за някого, защото мислите на жените са по-близо до истината и е по-малко вероятно да се заблудят от привидния чар.
— В такъв случай се боя, че ще ви разочаровам, защото самата аз намерих херцога за очарователен, при все че не разговаряхме дълго.
— За какво говорихте?
— Попита каква е връзката ми с вас.
— Така ли? — рече графинята с онзи премерен тон, който София вече бе започнала да свързва с всеки разговор, в който станеше въпрос за херцога на Хамилтън. — И какво друго?
— Говорихме за Дариен. Каза, че е било проява на божията милост, задето не съм отишла с родителите си.
— И това ли беше всичко?
— Това беше всичко. Разговорът ни продължи около четвърт час, не повече.
— И си го намерила за очарователен.
— Да, милейди.
— Е — каза графинята, — мога да ти простя това.
Не обясни какво иска да каже с тези думи, нито пък разкри какво мисли самата тя за херцога, при все че София основателно предположи, че според графинята самата тя е била подлъгана от външността му.
Но никой не каза нищо повече по този въпрос.
Изминаха още две седмици, дните започнаха да стават по-дълги, а безпокойството, което обгръщаше замъка, стана още по-силно.
— Днес възнамерявам да изляза на езда — обяви графинята една сутрин след закуска. — Ще дойдеш ли с мен, София?
Изненадана, тя отвърна:
— Разбира се.
— Струва ми се, че няма защо да безпокоим господин Хол. Все още е зает. — Графинята се усмихна и добави: — Смятам, че разполагам с костюм за езда, който идеално ще ти отива.
Спалнята на лейди Ерол бе почти наполовина по-голяма от тази на София и също гледаше към морето, макар оттук изгледът да не бе така впечатляващ, тъй като една от стените на замъка отчасти го скриваше. Пред изящно дърворезбованото легло висяха завеси от синя коприна, столовете бяха тапицирани със същата материя, хвърляща артистични отражения в огледалото с позлатена рамка, улавящо дневната светлина, която нахлуваше през тесните прозорци. Очевидно синьото бе любимият цвят на графинята, защото костюмът за езда, който извади от шкафа в преддверието, също беше син — красиво тъмносиньо, напомнящо за цвета на бистро езеро през есента.
— Някога косата ми беше същият цвят като твоята — въздъхна графинята, — а винаги съм смятала, че този костюм ми отива. Съпругът ми го донесе от Франция. Избрал го, за да подхожда на очите ми, така казваше.
— Не бих могла да облека нещо, което е свързано с толкова скъп спомен за вас — възрази София.
— Глупости, дете. Предпочитам ти да го носиш, вместо да лежи забравен в някой ъгъл. Освен това — добави тя, — дори да не бях в траур, вече никоя магия на света не би могла да ми помогне да се побера в тази дреха. Хайде, вземи го, облечи го и ще си имам придружителка за ездата.
Конярят, който им доведе конете, беше Рори — същият младеж, когото София бе видяла да се люлее на стола си и да зяпа Кирсти в кухнята онази първа сутрин, когато се бе загубила. Оттогава го бе виждала няколко пъти, но той винаги я бе отминавал със сведен поглед и кратко кимване в отговор на нейния поздрав.
— Той просто не е приказлив — обясни Кирсти, когато София я попита дали не го е обидила по някакъв начин. — Веднъж ми каза, че като бил съвсем малък, в къщата имало толкоз много хора, че сега обича спокойствието.
Въпреки това София му каза „добро утро“ и Рори кимна, както винаги, без да казва нищо, докато й помагаше да се качи на седлото. Бе й избрал същия кон, който бе яздила от Единбург дотук — една кротка кобила с бяло чорапче на крака и навика да свива уши, когато някой кажеше нещо, за да не пропусне и най-слабия звук.