Кобилата изглеждаше леко възбудена и нетърпелива, сякаш и тя усещаше смяната на сезона и затоплянето на вятъра и искаше само да потича на свобода. Веднъж излезли на пътя, София трябваше здраво да сграбчи юздите, за да я задържи да не препусне с всичка сила. Когато конят направи лека крачка встрани и едва не се блъсна в този на графинята, София каза с извинителен глас:
— Конят ми е решен да върви по-бързо.
Графинята се усмихна.
— Моят също. — Тя погледна към София и се усмихна. — Да им позволим ли да стане на тяхното?
Удоволствието да препуска волно по пътя с развяна от вятъра коса под галещите лъчи на слънцето създаде у София чувството за приключение, което тичаше пред нея, и тя почти си пожела тази езда да продължи през целия й живот, ала накрая графинята дръпна юздите и обърна коня си обратно и София трябваше да я последва.
Конят й обаче решително не желаеше да намали скоростта и преди София да успее да предположи какви са намеренията на кобилата, тя вече бе хукнала нанякъде. Въпреки че дърпаше юздите с всички сили, отговор нямаше. Единственото, което можеше да направи, бе да се вкопчи в седлото и да гледа с ужас как кобилата излиза от пътя и хуква през тревата право към морето. Към скалите.
Когато София реши, че е време да скочи от седлото, за да спаси живота си, кобилата неочаквано направи завой и препусна не към морето, а покрай него. Огромните скали на Слейнс, извисяващи се над брега, се приближаваха все повече и повече с всяка гръмко отекваща стъпка на коня.
„Трябва да я спра — помисли си София, — иначе може да направи погрешна стъпка и да ни завлече и двете в пропастта.“ Дръпна докрай юздите с всички сили и изкрещя на кобилата да спре. Кафявите уши се свиха назад и животното неочаквано заора крака в земята, хвърляйки София от седлото.
Тя едва успя да си помисли, че небето не е на правилното място, когато земята я посрещна със съкрушителна сила и я остави без дъх.
Над главата й прелетя морска птица, извърнала любопитно око към нея. София погледна нагоре към птицата и едва надви бученето в ушите си, за да разбере какво я пита някакъв мъжки глас:
— Наранихте ли се?
София не беше сигурна. Пое си дъх и установи, че дробовете й работят, така че отвърна:
— Не.
Силни ръце се промушиха под тялото й и й помогнаха да седне. Тя се обърна, за да види по-добре мъжа, и установи, че го познава.
— Капитан Гордън — каза тя, като се чудеше дали пък мозъкът й не е пострадал повече, отколкото си дава сметка.
Капитанът обаче изглеждаше съвсем истински, а в усмивката му личеше задоволство, задето си спомня името му.
— Да — кимна той. — Имам навика на самия дявол да никна, където не ме сеят, и вие извадихте късмет, че е така.
Прекъсна ги звук от галопиращи копита. След миг графинята се озова до тях, останала без дъх.
— София… — започна тя, а после възкликна: — Томас! Как, в името Божие, се озовахте тук?
— По неговата милост, милейди — произнесе сериозно капитанът, все още коленичил до София. — Изглежда, той ме е изпратил тук, за да спася вашата млада повереница от тежко нараняване, при все че трябва да призная, че единственото, което направих, бе да й помогна да седне. — После се пошегува: — Сега с надбягвания ли се занимавате, Ваше Благородие? Трябва да отбележа, че в този етап от живота ви това едва ли е препоръчително.
Изпълненият й с тревога поглед се проясни.
— Що за наглост! — отвърна тя на шегата и се обърна към София: — Наистина ли нищо ти няма?
София я успокои, че е добре, и се изправи, за да го докаже. Все пак обаче малко залиташе и бе благодарна, че твърдата ръка на капитан Гордън я държи здраво за лакътя.
Той погледна застаналата на около метър от тях кобила, която сега изглеждаше съвсем кротка.
— Не ми изглежда толкова опасно животно. Готова ли сте да опитате пак, ако аз стоя до главата й?
София знаеше, че си има причина да я подканя отново да се качи на този кон, макар че капитанът не я спомена. Досега бе падала така ужасно само веднъж, като дете, и все още си спомняше как баща й й помогна отново да се качи на гърба на понито, което я бе хвърлило. „Не губи и миг, преди да се качиш отново на седлото, иначе никога няма да събереш смелост да го направиш“ — бе й казал той.
Така че София смело отиде до кобилата и позволи на капитан Гордън да й помогне да се намести на седлото. Видя как очите му се стоплят от одобрение.