Записването в тетрадката бе единственият начин да постигна някакъв ред в хаоса. Някога тъпчех джобовете си с тонове бележки и надраскани парчета хартия. Сега обаче записвах всички хрумнали ми мисли във връзка с героите и сюжета в стара тетрадка със спирала, където държах и фотокопираните страници от книгите, които бях използвала за разследването, и картите и хронологията на събитията, които щях да използвам, докато разказът ми придобива плът и форма. Идеята да използвам тетрадка ме осени, когато се сетих за папките на баща ми, изпълнени с безброй страници семейна история, грижливо поддържани и разделени на графи по начин, който удовлетворяваше чувството му за ред. През целия си живот татко бе работил като инженер, отговаряше за строежите на разни обекти и нуждата да се сражава с хаоса с помощта на логиката отстъпваше само на удоволствието, което изпитваше да прави всяка повърхност по пътя си гладка.
Опитах се. Прелистих тетрадката си на графата, озаглавена „За проверка“ и надрасках вътре имената на капитан Гордън, на неговия кораб и на капитан Хамилтън.
— Значи мислиш, че е добра? — попитах.
— Обожавам я. Фантастична е. Само че не ти трябва аз да ти го казвам — усмихна ми се Джейн като майка, която гълчи дете. — Ама и вие, писателите, с тази ваша вечна неувереност, честно. Ти сама го каза — изпитваш чувството, че създаваш нещо прекрасно.
— Казах, че чувството, което изпитвам, докато го пиша, е прекрасно. Това не означава, че историята е добра.
— Хайде, стига. Знаеш, че е.
— Добре — съгласих се, — и аз мисля, че е фантастична. Но ми е приятно да го чуя и от някой друг.
— Неувереност — повтори тя.
— Нищо не мога да направя. — Въпросната неувереност бе част от професията, последица от цялото време, прекарано само с белите листи хартия, които трябваше да превърна в книга. Понякога се чувствах като момичето от приказката за Румпелщилцхен, заключено сам-самичко с нареждането да изпреде злато от слама. — Никога не съм сигурна — продължих, — че ще успея да доведа историята до края й.
— Но нали винаги успяваш — изтъкна Джейн. — И то удивително.
— Е, благодаря.
— Трябва ти обаче почивка. Мога да те заведа на обяд.
— Няма проблеми, не е нужно да излизаме. Мога да ти стъкмя един сандвич.
Тя се огледа наоколо.
— С какво?
Едва когато се огледах около себе си, осъзнах, че почти съм привършила запасите, с които Джими Кийт беше заредил кухнята ми. Всичко, което ми бе останало, бе три филии хляб и едно яйце.
— О — казах, — май ще трябва да отида да купя някои неща.
— Точно това ще направим — заяви Джейн, — като се връщаме от обяд.
След обяда обаче успях да я убедя отново да се качим до Слейнс. Този път тръгнахме от селото по пътечката, която започваше от Мейн Стрийт. Тя ни поведе през гората — същинска плетеница от дървета — зад Уорд Хил, където малък, тих поток течеше през сухо дере и се вливаше в морето. Прекосихме го по един малък мост и продължихме по пътеката нагоре по хълма, който се променяше от груба, обрасла с храсти земя в истинска скала, когато се изкачихме над нивото на гората. Още един завой и бяхме на билото. Морето бучеше далеч под краката ни, а замъкът Слейнс се възправяше пред очите ни. Вървенето тук не беше тежко, както често става с крайбрежните пътеки, но на места почвата беше хлъзгава и Джейн на два пъти почти загуби равновесие близо до ръба.
— И през ум да не ти е минало — изсумтя тя — да се катериш тук сама.
— Звучиш точно като майка ми.
— Майка ти е разумна жена. Искам да кажа, само се огледай. Що за лунатик би си построил дом точно на ръба на скалата?
— Ами такъв, който иска домът му да разполага с добра естествена защита.
— Но тази защита не е чак толкова добра. Ако враговете ти се появят по сушата, значи са те хванали в капан. Няма къде да отидеш.
Тя отново погледна надолу към яростните талази, разбиващи се в скалите далеч под краката ни, и видях, че гледката й се отразява зле. Не очаквах, че ще се уплаши от височината. В крайна сметка тя бе летяла с Алън и знаех, че двамата са вършили доста щури неща по време на почивките си като катерене по скали и скокове с парашут по бреговете на Амазонка.
— Добре ли си? — попитах.
— Да. — Но повече не погледна надолу.