Самата аз се чувствах в стихията си. Обичах грохота на морето и острия вятър, който духаше в лицето ми; краката ми се движеха по пътеката уверено, като че ли познаваха всяко камъче по път.
Нямаше други отпечатъци, освен нашите, а в меките, кални участъци не се виждаха и следи от кучешки лапи. Което не бе изненадващо, тъй като нямаше причина да вярвам, че мъжът, на когото се бях натъкнала на паркинга онзи първи ден, мъжът, когото бях помолила за помощ, прекарва цялото си време, и то всеки ден, тук горе. Можеше дори да не е местен. Не го бях виждала в града, въпреки че се бях оглеждала за него, поради единствената причина, че усмивката му ми хареса.
И сега се заглеждах, но когато не го видях на върха, се постарах да не издам разочарованието си. Джейн обаче веднага го забеляза; тя никога не пропускаше да научи всичко, ако проявях интерес към някой мъж. Не исках да почне да ми задава въпроси. В крайна сметка нямах какво да й кажа — бях го срещнала само веднъж. Не знаех дори името му.
— Защо въздъхна? — попита Джейн.
— Въздъхнала ли съм?
— И то тежко.
— Е, просто се огледай — казах и разперих ръце към гледката. — Виж колко е красиво.
Този следобед руините изглеждаха далеч по-самотни. Нямаше други посетители, освен нас. Вятърът виеше около високите стени от червен гранит и ни последва, когато тръгнахме по обраслите с трева подове на това, което някога е било коридори. Исках да видя дали останките са запазени достатъчно, за да преценя какъв е бил оригиналният план на първия етаж, а Джейн, вече по-спокойна, след като се бяхме поотдалечили от ръба на скалата, с готовност се включи в играта.
— Смятам — започна тя, — че това вероятно е била кухнята. Има остатъци от комин, а само погледни колко е голямо огнището.
— Не знам — поклатих глава и продължих напред. — Според мен кухнята може да е била някъде по-надолу, близо до конюшните.
— А какво те кара да мислиш, че това тук са били конюшните?
Джейн не беше убедена, а и аз знаех, че позволявам на къщата, която бях изградила във въображението си предната нощ, докато пишех сцените със София в Слейнс, да повлияе на представите ми. В този край на замъка нищо не ни подсказваше какви са били стаите, през които минавахме — те представляваха просто лишени от покрив правоъгълни помещения с рушащи се стени и нищо повече. Все пак обаче прекарах няколко минути в щастливо обикаляне напред-назад, докато намествах въображаемите си стаи в истинските — в тези тук.
„Спалнята на София — реших — може да бъде в тази висока квадратна кула, изправена гордо в ъгъла на замъка, срещу скалите.“ Не виждах как бих могла да вляза вътре, но въображението ми можеше само да си изгради подробностите и да предположи какъв е изгледът оттам. „А там, долу, в края на онзи дълъг коридор с всички тези врати, може да е трапезарията“ — продължих наум, докато прекрачвах през тясна сводеста врата в просторната стая, харесала ми толкова много при първото ми посещение тук; онази, в която бях видяла следите от мъжа и кучето и от която се откриваше невероятна гледка към морето. Навярно това е била приемната. Е, всъщност под приемната, тъй като се намирах на долния етаж на замъка. Лишените от прозорци официални и частни помещения бяха над главата ми, но гледката щеше да бъде същата и от огромния прозорец, който видях високо на стената. Когато замъкът е бил непокътнат, човек е можел да застане пред този прозорец и да насочи поглед на изток, към блестящата слънчева пътека, танцуваща по вълните чак до хоризонта.
Самата аз гледах натам, когато Джейн застана до мен.
— Какво? — попита тя.
Обърнах се и я погледнах объркано.
— Моля?
— Какво е толкова интересно?
— О! Нищо. Просто гледах. — Но отново извърнах глава и се загледах за миг към чертата, където небето и морето се сливаха, като че ли изпитвах нужда да се уверя, че там няма нищо.
Джейн си тръгна точно в два следобед, а аз отидох в Крудън Бей да си купя храна за вечеря. Никога не съм обичала да пазарувам в големите модерни супермаркети — минаваше цяла вечност, докато намериш нещо — затова се зарадвах, когато открих един малък магазин на Мейн Стрийт. Не ми трябваше кой знае какво, просто няколко ябълки, една пържола и още един хляб. Магазинерът бе приятелски настроен и тъй като лицето ми му беше непознато, ме попита откъде съм. Бяхме потънали в задълбочено обсъждане на Канада и на хокея, когато вратата се отвори със замах и вятърът довя вътре Джими Кийт.
— О-о! — Той изглеждаше доволен. — Търсих те.