Тъй като бе очевидно, че креслото с огромните облегалки е на доктора, се настаних в другия фотьойл, така че от едната ми страна останаха книгите, а от другата — завесите на прозореца. Малката кръгла масичка стоеше между мен и Елси Уиър.
Доктор Уиър излезе и след малко се върна с три големи чаши за уиски от тежко, гравирано стъкло, една трета от вътрешността на които бе пълна с прекрасна кехлибарена течност. Подаде ми едната.
— Джими каза, че сте писателка. Пишете исторически романи, нали така?
— Точно така.
— Срамувам се да призная, че никога не съм чувал името ви.
Елси се усмихна.
— Той е типичен представител на мъжкия пол. Никога не отваря книга, ако авторът е жена. Постоянно очаква всичко да свърши с целувка.
— Е, в моите истории обикновено става точно така — засмях се аз, отпих от уискито си и оставих острата му топлина да си пробие път до стомаха ми. Вкусът на това превъзходно малцово шотландско уиски ми допадаше, но трябваше да го пия на бавни премерени глътки, за да не се напия. — Книгата, по която работя в момента, е свързана със събитията, в които французите и якобитите се опитват да върнат Джеймс VIII в Шотландия през 1708.
— Така ли? — Веждите на доктора се повдигнаха. — Този бунт не е толкова известен. Какво ви накара да се спрете точно на него?
Самата аз не бях сигурна. Никога не ми се е случвало основните идеи за книгите ми да ме осенят като прозрение; обикновено се формираха постепенно и чрез натрупване, като снежна топка, която нараства пласт след пласт, с бучки, натрупани тук, и неравности — там, докато не се съберат в една съвършена цялост. Но докато се стигне до този момент, вече не можех да си спомня формата на първата шепа, която бях събрала, на първата бегла мисъл, която бе отключила процеса.
Опитах се да се сетя какво бе дало началото точно на този.
Работех по последната си книга, в която действието се развиваше в Испания, и трябваше да намеря някаква малка подробност за болниците от осемнайсети век. Така се натъкнах на мемоарите на един лекар, живял във Франция през периода, който ме интересуваше. Въпросният доктор бе правил някаква операция на Луи XIV и толкова се гордееше с този факт, че бе написа няколко страници с всички подробности за инцидента. И това събуди интереса ми към Краля Слънце.
Започнах да чета за него, за неговия двор и за събитията, които се бяха разигравали там. Четях за удоволствие, нищо повече. А после една вечер си пуснах телевизора, за да чуя новините, улучих погрешния канал и попаднах на един стар филм с Ерол Флин — „Капитан Блъд“ и понеже винаги съм си падала по Ерол Флин, продължих да го гледам и изпитах удоволствие от боя с мечове, от романтиката и авантюризма, а накрая Флин скочи на предната палуба на кораба си и съобщи на своите събратя пирати, че вече всички могат да се завърнат в Англия, защото злият крал Джеймс е избягал във Франция, а страната се управлява от добрия крал Уилям.
И точно това ме накара да се замисля за лошия късмет, който бяха извадили кралете от династията Стюарт и най-вече крал Джеймс и как ли се е чувствал да загуби короната, да изостави трона си и да прекара остатъка от живота си в изгнание.
Все още с тези мисли в главата изключих телевизора и отворих книгата, която четях — биография на Луи XIV. Точно на страницата, където бях спряла, се споменаваше за двореца Сен Жермен, който Луи бе предоставил на изгнаниците, за да могат да продължат да поддържат кралски двор. Заинтригувана, продължих да чета за всички шотландски благородници, които бяха влизали и излизали от Сен Жермен, и за всички заговори, които се бяха вихрили там. Всичко ми се струваше очарователно.
Скоро след това намерих документите на Натаниъл Хук, научих за мечтата му за бунт и тогава…
Знаех, че това обяснение е прекалено отвлечено, а повечето хора, които ме питаха откъде вземам идеите си, очакваха по-кратък отговор, затова казах на доктор Уиър, че съм избрала бунта от 1708 просто защото Натаниъл Хук ми е допаднал.
— А, Хук — кимна докторът. — Той наистина е бил интересен човек. Само че е бил ирландец, а не шотландец. Знаехте ли това? Да, идвал е в Слейнс на два пъти, струва ми се, първия път през 1705, за да провери готовността на благородниците да подкрепят плана му да доведе младия крал обратно, а после през 1707, за да пусне плана в действие.
— Всъщност се занимавам с второто му посещение, както и с осъществения опит за нашествие следващата зима. — Облегнах се назад, отпих предпазливо още една глътка уиски и обясних как, при все че съм започнала да пиша книгата във Франция, трябва да запълня някои от местата, с които не съм наясно по отношение на Слейнс. — Джими каза, че знаете много за замъка.