— Шофьорът ви е тук.
— Моят шофьор?
Зад гърба му се появи Стюарт Кийт. Изглеждаше много привлекателен в коженото си яке с черната си коса.
— Тъкмо се прибирах и си помислих, че може да имаш нужда някой да те закара до пристанището. Вятърът като че ли е полудял.
Не бях обърнала внимание, докато говорехме, но сега чух как вятърът блъска диво по прозореца зад мен. Представих си как си тръгвам в това време сама, как минавам покрай Касъл Ууд и по самотната пътека, която водеше от Харбър Стрийт към моята къщурка на хълма, и мисълта Стюарт да ме заведе до вкъщи изведнъж ми се стори много привлекателна. Така че благодарих на семейство Уиър за наистина ползотворната вечер, допих уискито си на една-единствена огромна глътка и с взетата назаем книга в ръка им пожелах „лека нощ“.
Отвън вятърът брулеше колата на Стюарт, докато се вмъквах в нея.
— Откъде знаеше къде да ме намериш? — попитах.
— Някой го спомена тази вечер в кръчмата. — Когато видя изражението ми, той добави: — Е, аз те предупредих, помниш ли? Един час в хотел „Сейнт Олаф“ и баща ми може да разпространи каквато новина си поиска сред половината село. Успя ли вече да ти изготви план?
— Не съвсем, просто ми даде списък на хора, които според него могат да ми помогнат.
— И кои са те?
— Честно казано, не си спомням имената им. Мисля обаче, че този уикенд или водопроводчикът, или, учителят трябва да ме разведе из областта с кола.
Той се усмихна.
— Това ще да е водопроводчикът. Не си длъжна да ходиш — аз също мога да те разведа. — Докато го казваше, рязко завъртя волана, за да вземе завоя, който щеше да ни изведе на главната улица, и задните гуми на колата изсвистяха.
Сграбчих опората за ръка.
— Мисля, че с водопроводчика шансовете ми да оцелея са по-добри.
Той се разсмя и аз продължих:
— Освен това теб и този уикенд няма да те има, нали така? Пак ще ходиш в Лондон.
— Да, но само за малко. — Отново усетих погледа му върху себе си, макар че не можех да го видя ясно в тъмнината. — Ще се върна.
Знаех, че Стюарт ме харесва. Аз също го харесвах, но не по този начин. Въпреки цялата му привлекателност той не пробуждаше у мен никаква искра, а макар да бе изминало доста време, откакто бях усещала искра с когото и да било, знаех достатъчно, за да установя липсата й в случая. Затова се почувствах мъничко виновна, когато му позволих да паркира колата и да извърви разстоянието по калната пътека до къщичката. Не исках да го подвеждам или да му давам фалшиви надежди, но и не исках да бъда сама. Не и тук. Не в тъмнината, когато всяко косъмче по врата ми бе настръхнало от усещането, че по пътя ме дебне нещо зло.
— Внимавай къде вървиш — предупреди ме Стюарт и ме сграбчи за ръката. — За втори път го правиш; за малко да стъпиш вън от пътеката. — Спря се и ме погледна. — Какво има?
Не можех да му отговоря. В мига, в който ме хвана, усетих как ме обзема паника — внезапна и безпричинна. Сърцето ми биеше така силно, че можех да го чуя, а нямах и най-малката представа защо е така. Поех си дъх и се заставих да се усмихна.
— Просто… ме стресна — бе единственото обяснение, което можех да му предложа.
— Да, виждам. Съжалявам.
— Грешката не е твоя. Честно да ти кажа, ненавиждам тази пътека нощем — обясних, когато отново тръгнахме напред. — През деня всичко е наред, но вечер направо ми изкарва акъла.
— Наистина ли? Защо?
— Не знам. Професионална деформация, предполагам. Имам страшно развинтено въображение.
— Е, да знаеш, че можеш да ми позвъниш по всяко време. Ще дойда и ще те придружа до вас.
— Ти няма да си тук — отбелязах.
— Да, заминавам рано утре сутрин. Но ти казах, че ще се върна.
Вече бяхме стигнали до вратата. Стюарт ме наблюдаваше как пъхам ключа в ключалката, а после попита:
— Искаш ли да вляза и да проверя дали в шкафовете не се е скрило някое чудовище?
По усмивката му реших, че по-скоро си е наумил да провери за чудовища под леглото ми, а нямах намерение да се поддавам на този номер. Отказах предложението му с небрежен тон:
— Не, няма нужда, добре съм.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
Видях го как ме наблюдава и знаех, че обмисля възможността да се опита да си изпроси целувка за лека нощ, но преди да приведе тази мисъл в действие, аз го прегърнах — най-обикновена приятелска прегръдка, която нямаше как да бъде изтълкувана погрешно.
— Отново ти благодаря, че ме доведе вкъщи — казах. — Пожелавам ти приятно пътуване до Лондон.
Прегръдката като че ли го изненада, но той я прие точно така, както се надявах.
— Убеден съм, че ще е приятно — погледна ме, остави ме да се отдръпна и направи крачка назад по пътеката. — И пак ще се видим — обеща той, — много скоро.
Въпреки че знаех, че съм избегнала някои съвсем не незначителни усложнения, изпитах съжаление, когато го видях да си тръгва. Като влязох в къщурката, тя изведнъж ми се стори самотна. И студена. Огънят в печката бе угаснал и ми трябваха цял час сериозни усилия, за да го съживя. Когато най-после успях, се чувствах толкова замръзнала и уморена, че исках само да се строполя в леглото си и да заспя.
Взех книгата със себе си — онази, която доктор Уиър ми бе дал назаем, за шотландския флот, защото, уморена или не, усещах, че трябва да свърша все някаква работа, тъй като бе очевидно, че тази вечер няма да пиша. Книгата беше стара, със сини корици, а отвътре на първата страница услужливо пишеше: „Старият шотландски флот, от 1789 до 1710, редактирано от Джеймс Грант, Л. Л. Б.“. Илюстрацията срещу заглавната страница бе черно-бяла и представляваше портрет на морски офицер с бяла перука, застанал в авторитетна поза и насочил пръст към плаващ кораб в далечината. Нещо в очите му, в лицето му ми се стори странно познато, затова се вгледах по-отблизо в светлите букви, изписани с курсив под портрета, за да разбера името му.
Томас Гордън.
Адмирал Томас Гордън наистина, но всеки адмирал някога е бил капитан. Изправих се рязко и седнах в леглото. Между одеялата пробяга студ и ме обгърна в хватката си, но аз почти не го усетих. Започнах да разгръщам бързо страниците с индексите, за да прочета препратките към Томас Гордън.
„Томас Гордън — информираше ме книгата — постига забележителна кариера… Неговите пътувания включвали далечни места като Шетланд, Стокхолм, Норвегия и Холандия. На 17 юли 1703 година той получава официално назначение в шотландския флот като капитан на «Кралица Мери».
Е, добре — усмихнах се доволно, — значи почти съм улучила.“ „Кралица Мери“. Уилям и Мери бяха управлявали заедно и когато съм давала име на въображаемия си кораб, чисто и просто съм избрала погрешната половинка.
Продължих да чета. Имаше откъс от писмо, в което Натаниъл Хук по време на първото си посещение в Шотландия, две години преди началото на моя разказ, бе написал: