— Отново ти благодаря, че ме доведе вкъщи — казах. — Пожелавам ти приятно пътуване до Лондон.
Прегръдката като че ли го изненада, но той я прие точно така, както се надявах.
— Убеден съм, че ще е приятно — погледна ме, остави ме да се отдръпна и направи крачка назад по пътеката. — И пак ще се видим — обеща той, — много скоро.
Въпреки че знаех, че съм избегнала някои съвсем не незначителни усложнения, изпитах съжаление, когато го видях да си тръгва. Като влязох в къщурката, тя изведнъж ми се стори самотна. И студена. Огънят в печката бе угаснал и ми трябваха цял час сериозни усилия, за да го съживя. Когато най-после успях, се чувствах толкова замръзнала и уморена, че исках само да се строполя в леглото си и да заспя.
Взех книгата със себе си — онази, която доктор Уиър ми бе дал назаем, за шотландския флот, защото, уморена или не, усещах, че трябва да свърша все някаква работа, тъй като бе очевидно, че тази вечер няма да пиша. Книгата беше стара, със сини корици, а отвътре на първата страница услужливо пишеше: „Старият шотландски флот, от 1789 до 1710, редактирано от Джеймс Грант, Л. Л. Б.“. Илюстрацията срещу заглавната страница бе черно-бяла и представляваше портрет на морски офицер с бяла перука, застанал в авторитетна поза и насочил пръст към плаващ кораб в далечината. Нещо в очите му, в лицето му ми се стори странно познато, затова се вгледах по-отблизо в светлите букви, изписани с курсив под портрета, за да разбера името му.
Томас Гордън.
Адмирал Томас Гордън наистина, но всеки адмирал някога е бил капитан. Изправих се рязко и седнах в леглото. Между одеялата пробяга студ и ме обгърна в хватката си, но аз почти не го усетих. Започнах да разгръщам бързо страниците с индексите, за да прочета препратките към Томас Гордън.
„Томас Гордън — информираше ме книгата — постига забележителна кариера… Неговите пътувания включвали далечни места като Шетланд, Стокхолм, Норвегия и Холандия. На 17 юли 1703 година той получава официално назначение в шотландския флот като капитан на «Кралица Мери».
Е, добре — усмихнах се доволно, — значи почти съм улучила.“ „Кралица Мери“. Уилям и Мери бяха управлявали заедно и когато съм давала име на въображаемия си кораб, чисто и просто съм избрала погрешната половинка.
Продължих да чета. Имаше откъс от писмо, в което Натаниъл Хук по време на първото си посещение в Шотландия, две години преди началото на моя разказ, бе написал:
„Докато гостувах на лейди Ерол, нашата фрегата «Дързост» се намираше на един мускетен изстрел разстояние от замъка. В деня след пристигането ми мистър Гордън, капитан на шотландска фрегата, натоварен със задачата да охранява крайбрежието, неочаквано се появи на юг. Лейди Ерол, която не желаеше да ме задържат, изпрати един джентълмен с катер, за да предложи на капитана да поеме друг курс, с което той незабавно се съгласи. Милейди го бе привлякла на своя страна и когато минава покрай замъка, той винаги я уведомява…“
Знаех, че съм чела този откъс и преди, защото си спомних ролята на капитана в бягството на френския кораб, на чийто борд се намирал Хук.
След това видях други, най-различни документи: заповеди за плаване, отправени до капитан Гордън, и препоръка към капитан Гордън да се насочи към Скарсбъро; заповед от 1705 година към капитан Гордън да стане командир на кораба „Крал Уилям“…
Отново прочетох последния документ, за да съм сигурна, че не съм сбъркала. Думите обаче си бяха там, прости и ясни. А точно под тях на същата страница имаше подобно нареждане до Джеймс Хамилтън от Орбистън да поеме командването на „Кралица Мери“.
Отново разиграх в ума си сцената, която бях описала последна — онази, в която графинята казваше: „Боя се, че забравих вашия капитан Хамилтън“.
А капитан Гордън, капитан Томас Гордън, уверено отговори: „Знам. Но аз не съм го забравил“.
Както изглежда, и аз не бях го забравила. Но как, за бога, си бях спомнила за такава дребна, незначителна подробност като името на капитан Хамилтън? Трябва да го бях прочела някъде, но в този момент за нищо на света не можех да се сетя къде. Имам навика да записвам името на всеки източник, който използвам в проучванията си, в случай че пропусна нещо и ми се наложи да го проверя повторно и знаех, че не съм чела абсолютно нищо за шотландския флот, освен написаното от Натаниъл Хук, а то съвсем не беше много. Все пак обаче човек не може да си спомни нещо, ако още преди това не го е имал в паметта си.
Или пък може?
Зад гърба ми прозорецът се разтресе от порива на вятъра, който ме накара да се пъхна под завивките, търсейки топлина. Затворих книгата и грижливо я поставих на нощното шкафче, но тя дълго не напусна мислите ми; докато сънят най-после дойде, бях готова да изпия още една чаша от хубавото уиски на доктор Уиър.