Той ми благодари, без да вдига поглед, и продължи да работи върху раната. Имаше хубави ръце, забелязах аз, чисти, сръчни и силни, но същевременно докосването им по лапата на болонката бе нежно.
— Да не би татко да ти е разправял разни приказки за мен, а? — попита той. — Това ли е проблемът?
— Не. Просто не спирам да се натъквам на членове на семейството ти — първо на брат ти, а сега на теб. Нали тук, в Крудън Бей, не се подвизават още цял куп Кийтовци?
— Ако не броиш братовчедите, оставаме само ние, двамата. — Все още загледан надолу и съсредоточен в работата си, той попита: — Как се запозна с брат ми?
— Пътувахме с един и същи самолет. Той ме докара от летището.
Това го накара да обърне глава към мен.
— От летището ли?
— Да, в Абърдийн.
— Знам къде е летището — рече той. — Когато обаче те видях миналата седмица, ти пътуваше към Питърхед и шофираше сама. Как се озова оттам на летището?
Обясних му. Разказът ми звучеше странно дори в собствените ми уши — историята как бях погледнала към замъка Слейнс и бях разбрала, че трябва да остана близо до него, а после бях отлетяла до Париж, за да си събера нещата, и после обратно, при това само за няколко дни. Дори и да си помисли, че има нещо странно, Греъм не каза нищо. Когато приключих, той откъсна една дълга ивица от края на кърпата и внимателно я уви около лапата на Ангъс.
— Значи си приключила с Франция — обобщи той.
— Да, така изглежда. Сега, когато съм тук, книгата върви наистина добре.
— Е, това е хубаво. Ето — каза той на кучето, — сега как е? По-добре ли е?
Ангъс протегна врат да оближе лицето на Греъм и той се разсмя и го почеса по клепналите уши.
— Така, сега ще потегляме и ще оставим дамата да се върне към работата си.
Не исках да си тръгват. Исках да останат. Исках да му кажа, че пиша най-вече вечер и през следобедите съм свободна, че мога да направя чай и може би ще можем да поговорим… Не знаех обаче как бих могла да го кажа, без да звуча прекалено настойчиво, а освен това той не ми бе дал никаква реална причина да вярвам, че ще приеме, или да си мисля, че ме харесва дори една десета толкова, колкото аз го харесвах.
Така че замълчах, докато той отново ми благодареше за помощта, вдигаше Ангъс и отваряше вратата. Точно тогава се спря и погледна надолу към мен. Очевидно размишляваше.
— Били ли сте в Бълърс О’Бюън?
— Къде?
Той повтори името, като се стараеше да говори бавно.
— Една морска пещера недалеч оттук, на север.
— Не, не съм.
— Понеже си мислех, че ако искате да се поразходите, утре мога да ви заведа там.
Изненадана, отвърнах:
— Ще ми бъде приятно.
— Добре тогава. Десет часа как ви звучи? Нали можете да слезете по пътеката покрай брега?
— Без проблеми — уверих го.
— Значи ще се видим утре.
Отново ме озари с проблясването на усмивката си и докато я гледах, осъзнах защо не можех да се отърва от чувството, че съм виждала лицето на Стюарт някъде преди. Братята не си приличаха чак толкова много, но все пак имаше лека прилика, при все че чертите на Греъм според мен издаваха сила на характера — сила, която липсваше в лицето на по-красивия му брат.
Може Стюарт да бе мъж, приятен за гледане, но Греъм бе мъж, когото не можех да престана да гледам.
Може би това бе причината, задето първото, което направих, като си тръгна, бе да грабна тетрадката си. В частта, озаглавена „Герои“, изписах цели три ръкописни страници — подробно описание на мъж, чиито очи напомняха цвета на зимно море.
Все още не знаех как точно ще го използвам, но имах чувството, че довечера, като започна да пиша, той ще се появи на някое място в историята, нахлувайки с тази негова небрежна, гъвкава крачка, с пълното право да е там.
Беше почти време за вечеря, когато на вратата се почука.
Знаех, че едва ли е Греъм, но на лицето ми все пак сигурно се бе изписала поне следа от разочарование, щом видях, че е доктор Уиър, защото той каза с извинителен тон:
— Надявам се, че не прекъсвам работата ви?
Овладях се и отвърнах любезно:
— О, не, разбира се, че не. Моля, влезте.
— Няма да остана дълго. — Избърса обувките си и влезе. — Обещах на Елси, че ще се прибера преди мръкване. Намерих онези планове, за които ви разказвах — плановете, които показват Слейнс такъв, какъвто е бил в началото, преди графовете от викторианската епоха да започнат да го променят. Освен това намерих няколко снимки и си помислих, че може да ви се сторят интересни. Само че къде ги оставих? — Той започна да рови в джоба на палтото си и извади малък плик. Бе сложил плановете в тръба от кафяв картон, която на свой ред бе поставил в прозрачна пластмасова торбичка, за да не се намокрят. Уместна предпазливост, отбелязах аз, тъй като силният вятър откъм морето бе напръскал стъклата на очилата на доктора със ситни капки.