Доктор Уиър ги свали и ги избърса, докато аз оставях плановете и снимките на работната си маса.
— Нямам скоч — казах, — но мога да направя чай или кафе.
— Не, скъпа моя, добре съм. — Огледа се наоколо с неприкрит интерес и одобрение. — Джими е направил това местенце много уютно.
— Той е чудесен.
— Да, всички Кийтовци са такива — осведоми ме докторът. — Дори Стюарт, въпреки всичките си грешки. Виждам, че ви е довел у дома здрава и невредима.
— Да.
— Стюарт е добро момче, но… — Докторът като че ли внимателно подбираше думите, с които да ме предупреди за опасността. — В много отношения си е все още хлапе. — Което, реших аз, звучеше като бащинско предупреждение.
Усмихнах се, за да му покажа, че няма защо да се притеснява.
— Да, забелязах. — А после, като се преструвах на неосведомена, попитах: — Какъв е другият брат? Онзи, който преподава?
— Греъм? Е, Греъм е съвсем различен от Стюарт. Много различен. — Замълча. — Сега, като се замисля, той е човек, с когото непременно трябва да поговорите. Притежава забележителна памет, а освен това има къде и да потърси материали, които да ви помогнат. Освен това самият той е малко нещо якобит. Вероятно знае всичко, което си заслужава да се знае, за 1708 година. Сега живее в Абърдийн, но идва тук почти всеки уикенд. Може някой път да го видите на плажа — има си куче, една малка болонка. — Потупа с пръст по часовника си. — Кое време стана? Трябва да тръгвам. Задръжте снимките дотогава, докато ви трябват. Плановете също. Надявам се, че ще са ви от полза.
Знаех, че ще бъдат, и му го казах.
„Имай предвид — предупредих се, когато докторът си тръгна и отново останах сама, — че вероятно ще превърнат цялата ти сутрешна работа в губене на време.“ Прекосих стаята, седнах на работната си маса и избутах саморъчно измайсторения от мен план на замъка настрана, за да отворя място за истинския.
Той се изхлузи гладко от тубуса и аз го разгърнах на масата. Ето го — истинския план на замъка Слейнс, начертан в малък мащаб, с прилежно отбелязани помещения.
Разгледах го, а после се намръщих. Без да вярвам на очите си, посегнах към плана, който бях нарисувала тази сутрин, положих го внимателно до оригиналния и започнах да ги сравнявам.
„Няма начин — възкликнах, — просто не е възможно.“ Но ето, че беше.
Двата плана бяха еднакви.
Не просто си приличаха. Не, те бяха изцяло, абсолютно идентични. Кухнята и приемната, стаята, където спеше София, малката ъглова стая за шиене — всички те бяха там, на местата, където ги бях поставила в романа си, където ги бях видяла във въображението си.
Но как? Как бе възможно, който и да било да нарисува нещо, което не е виждал никога през живота си?
Почувствах как подсъзнанието ми се размърдва, а тайнственият женски глас, който бях чула преди, отново прозвуча в главата ми.
— Ето, виждаш ли, сърцето ми завинаги е приковано към това място… — прошепна той.
Само че този път гласът, който чух, не беше на София.
Беше моят собствен.
Гласът на Джейн звучеше успокояващо от другата страна на телефонната линия.
— Добре, признавам, че наистина е странно.
— Думата не е „странно“ — поправих я. — Това е просто смахнато!
— Кари, скъпа, ти притежаваш фотографска памет. Можеш да изрецитираш всяка дума от разговор, който сме водили преди три години. Казвам ти, просто си видяла плановете на замъка някъде преди, това е всичко. Просто си забравила.
— Ако паметта ми наистина е толкова страхотна, колкото казваш, защо съм забравила?
Тя въздъхна.
— Не спори с агента си. Просто приеми, че съм права.
Усмихнах се на тази реплика. Никога не съм се и опитвала да споря с Джейн, защото знаех, че не мога да спечеля. Когато беше сигурна, че е права, можех по-скоро да преместя планина, отколкото да я разубедя.
— Нали не мислиш, че откачам?
— Когато започнеш да печелиш от лотарията — обеща ми тя, — тогава ще си помисля, че си смахната. Ако искаш да чуеш истината, смятам, че просто си дотолкова погълната от тази книга, че се изтощаваш докрай. Имаш нужда от една вечер почивка. Просто да си вдигнеш краката нависоко и да не правиш нищо.