— А Рори иска, така ли?
— Защо смятате, че говоря за Рори?
— Кирсти, не съм сляпа.
Прислужничката се изчерви.
— Е, добре, да, но от това нищо няма да излезе. Аз искам деца, семейство и дом, но Рори си мечтае за много повече неща. Когато види пред себе си открит път, се пита колко далеч ще го отведе той. С такъв мъж няма бъдеще.
— Баща ми беше такъв — рече София. — Но той мечтаеше не за пътища по сушата. Той мечтаеше за морето. Не спираше да му се удивлява и да съзерцава безкрайната му шир. Копнееше да последва вълните му и да стъпи на непознати брегове.
— И стъпи ли?
— Не. — Мастифът подръпна каишката си, наведе глава, за да помирише една туфа трева и София забави крачка, за да го остави да души на спокойствие. — Умря на борда на кораба, който трябваше да го отведе до Дариен. Хвърлили тялото му през борда.
Споменаването на катастрофата при Дариен изведнъж отрезви Кирсти, както ставаше с всички шотландци. Когато се бяха разиграли онези драматични събития, тя е била по-млада и от София, но печалните подробности от случилото се в Дариен бяха завинаги запечатани в паметта на нацията.
— Трябва да е било жесток удар за майка ви — рече Кирсти.
— Тя така и не разбра за това. — Преди новината, че колонията е разрушена и изоставена, да достигне до Шотландия бяха изминали дълги месеци. През това време втора вълна от заселници вече бе отплавала и майката на София, красива и умна жена, бе между тях. — За свое щастие — продължи София, — не преживя пътуването. — Тези, които бяха оцелели, бяха намерили само горчиво разочарование, защото селището бе беззащитно, изоставено и безлюдно, а земята, която трябваше да им донесе небивали богатства, им донесе само смърт.
А Джеймс и Мери Патерсън вече не бяха нищо друго, освен две имена сред безбройните жертви на мечтата, носеща името Дариен.
— Как успяхте да преживеете такава огромна загуба? — попита Кирсти.
— Бях млада. — София не спомена, че през последвалите, изпълнени с нещастие години трябваше да преживее далеч по-лоши неща, защото Кирсти много се натъжи, а днес не бе ден за тъга. — А веднъж чух как един свещеник поучаваше паството си, че не съществува трагедия, която Бог да не е замислил като част от велик план, с който да я превърне в добро. И ето ме, аз съм тук — усмихна се тя, — значи е истина. Ако родителите ми бяха оживели, никога нямаше да дойда в Слейнс и двете с теб никога нямаше да се срещнем.
Кирсти, поласкана да чуе това, отвърна:
— Да, това наистина щеше да бъде трагедия. — Тя хвана ръката на София и я залюля, докато двете вървяха и си бъбреха за не толкова мрачни неща.
Този път преминаха покрай огромната пещера, без да се спрат до ръба, но когато стигнаха до Данбай и Хюго отново се опита да ги накара да го оставят да си хване някоя морска птица за вечеря, Кирсти забави стъпки и посочи надолу към брега:
— Вижте, един кораб се приближава до Слейнс.
София погледна и също го видя — корабът бе свил платна и се люлееше над котвата на известно разстояние от брега.
— Това „Крал Уилям“ ли е?
Кирсти вдигна ръка, за да заслони очите си, и бавно поклати глава.
— Не. Този кораб не е шотландски.
Ръката на София отново беше дръпната, по-здраво, този път не от Хюго, а от Кирсти.
— Хайде, не можем да се бавим тук. Трябва да се връщаме.
София не успя да проумее напълно смисъла на тази внезапна настоятелност, но усети как тя се просмуква в собственото й тяло, докато тичаше задъхана покрай скалата редом с Кирсти, а мастифът се бореше да се освободи от каишката и я теглеше да бяга дори още по-бързо.
Виждаше как моряците спускат корабната лодка с няколко мъже вътре и без да знае защо, тичането й се превърна в надпревара да стигне до замъка първа, преди здравите мишци на гребците да докарат лодката до брега.
Близо до градинската стена кучето изтръгна каишката от ръката й и се устреми към оборите с едно-единствено радостно излайване. Рори стоеше до вратата на конюшните и бършеше коня си със сено, за да подсуши мокрите му от пот хълбоци.
— Видяхме платната от Дънотар — обясни той. — Нейна Светлост вече е в къщата.
— А корабът? — попита Кирсти, останала без дъх. — Това ли е…?
— Да. А сега влизайте вътре, преди някой да се усети, че ви няма.
Не каза нищо повече, но бързо се обърна и се върна към работата си, а Кирсти отново подръпна ръката на София и я подкани настоятелно:
— Елате. — София забърза заедно с нея към кухнята, без да знае какво я очаква вътре, нито защо този кораб е толкова важен, нито дали тези мъже, които сега гребяха към брега в подножието на замъка, носят със себе си нещо прекрасно или нещо, от което София трябваше да се бои.