— Данбай — рече Греъм, приближил се зад мен на пътеката, където бях спряла. — Означава…
— Жълтата скала — довърших бавно вместо него.
— Да. Това, което я оцветява в жълто, са курешките на морските птици, гнездящи тук. Ела някой път през пролетта — Данбай е много красива, когато е покрита с тях, а шумът е оглушителен.
Сега, през зимата, скалата изглеждаше почти изоставена, ако не се броят няколкото чайки, които мрачно седяха на нея, без да ни обръщат внимание. В съзнанието си обаче можех да чуя морските птици, за които говореше Греъм. Можех да ги видя. Спомнях си ги…
Намръщих се, извърнах се обратно и продължих да вървя, все още обхваната от това чувство, че зная точно къде отивам. Чувствах се, така сигурна, като че ли вървях по улиците на града, в който бях израснала.
И без помощта на Греъм усетих момента, когато се приближихме към Бълърс О’Бюън. Отначало гледката не беше кой знае колко интересна — само няколко нагъсто построени къщи, струпани на ръба на второ, опасно дълбоко дере, а пред тях — стръмна пътека, която се виеше нагоре към нещо, което оттук приличаше на най-обикновен хълм. Само дето знаех, и то още преди да поемем по пътеката, какво ни очаква горе. Знаех как изглежда, преди още да съм я видяла — издълбана от морето грамадна пещера без покрив, в която водата нахлуваше с такава сила, че образуваше кипящ въртоп. Приближих се до ръба и погледнах надолу.
Греъм застана до мен с ръце в джобовете; както стоеше изправен там, той също ми се стори като част от някакъв спомен и аз се запитах дали така се чувстват хората, когато започнат да полудяват.
Греъм говореше. Чувах го сякаш от много далеч как ми разказва историята на Бълърс и как това име най-вероятно е дошло от френската дума за „чайник“, bouilloire, а може би просто от английското „бойлер“ и как в миналото не един малък кораб се е крил тук от каперите, или ако моряците са били контрабандисти, от шотландските брегови патрули.
На едно ниво приемах всичко това забележително спокойно, но на друго мислите ми се въртяха също толкова бясно като вълните под краката ми. Не мислех, че Греъм го е забелязал, но по средата на една история как веднъж двамата с брат му карали колелетата си плътно около ръба на Бълърс, когато били по-млади и по-смели, и как едва не загубил равновесие и не полетял над тънката ивица земя недалеч от мястото, където стояхме сега, той изведнъж спря да говори и ме изгледа проницателно.
— Добре ли си? — попита.
Излъгах:
— Не понасям много добре височините.
Той не помръдна дори на сантиметър, нито пък извади ръце от джобовете си, но погледна към мен, озари ме с широката си усмивка и каза:
— Не се тревожи. Няма да ти позволя да паднеш.
Знаех, че вече е много късно. Вече бях паднала. Но не можех да му го кажа, както не можех и да му кажа какво бях изпитала по време на нашата разходка дотук и какво продължавам да изпитвам. Това си беше чиста лудост. Сигурно щях да го накарам да хукне да бяга, без дори да се обърне.
Това чувство за вече преживяно остана с мен през целия дълъг път обратно и стана още по-зле, когато видях разрушените стени на Слейнс, затова се зарадвах, като ги оставихме зад гърба си и се озовахме долу, в безопасното пристанище от настоящето. Помислих си, че Греъм може да предложи да се отбием в дома на баща му, както бе направил Стюарт, но той просто ме изпрати през дървеното мостче и покрай пустия плаж до къщурката.
Не каза нищо за сбогом, така че аз запълних паузата, като с неудобство подхвърлих, че съм прекарала чудесно.
— Радвам се — отвърна той. — И аз също.
Прочистих гърлото си.
— Искаш ли да влезеш за едно кафе или нещо друго?
Знаех, че Стюарт щеше да разбере какво означава това „или нещо друго“, но Греъм го възприе само като проява на любезност и отвърна:
— Не мога, не днес. Трябва да се връщам в Абърдийн. Имам цял куп писмени работи, които ме чакат да ги проверя.
— О!
— Но ще те заведа на тази обиколка с кола следващия уикенд, ако желаеш.
Отговорът ми дойде малко прекалено бързо.
— Да, моля те.
— Кой ден ще ти е по-удобен, събота или неделя?