— Няма значение.
— Нека тогава да е събота. Ще дойдем отново в десет, ако не ти е прекалено рано.
— Ние ли? — попитах.
— Аз и Ангъс. Ангъс обича да се вози с кола и ако не го взема, никога няма да ми прости.
Усмихнах се, отвърнах, че в десет ще е чудесно и след като отново му благодарих и се сбогувахме, влязох в къщата.
Нехайното ми поведение обаче изчезна в мига, в който прекрачих прага, и се ухилих като ученичка, която се връща от среща. Застанала в кухнята си на известно разстояние от прозореца, та Греъм да не забележи, че го гледам, видях как взема едно камъче от пътечката и с привично движение го запраща в морето, как после забива ботуша си в една туфа трева, а накрая с ужасно доволен вид се спуска по хълма надолу към пътя.
Не се надявах на чудо, когато седнах да пиша.
Знаех, че вече ще е изчезнал. Сънят ми от предната нощ със сигурност отдавна се бе стопил от съзнанието ми. Нямаше смисъл дори да се опитвам да си го припомня.
Когато обаче включих компютъра и пръстите ми докоснаха клавиатурата, останах изненадана. Беше си там целият, съвсем целият, и докато описвах подробностите, си спомних всичко. През всичките години, откакто започнах да пиша, не се сещах да се е случвало подобно нещо. Чувствах се… е, добре, както казах на Джейн, чувствах се така, както сигурно се чувстват медиумите, когато призовават мъртвите.
Историята се лееше от подсъзнанието ми като буен, забързан поток. Видях грозно ухиленото лице на градинаря Били Уик и усмивката на сестрата на Кирсти в дома й, с децата, които си играеха около кроткия мастиф, почувствах тъгата на София, докато говореше за родителите си, тръпката на очакване, която я прониза, когато видя кораба, пуснал котва до брега, объркването от тичането с Кирсти към къщата и предупреждението на Рори да влизат вътре, преди графинята да е разбрала, че са излизали.
Тази вечер също написах повече от онова, което сънувах. А после още повече.
IV
Преди да успее да се преоблече в друга рокля, графинята изпрати да я повикат. София бе стигнала в стаята си преди броени мигове и бе видяла със собствените си очи в огледалото невероятния безпорядък на косата си и дивашката червенина, в която тичането по скалата бе обагрило бузите й.
Кирсти, и тя задъхана, почука на вратата, за да й съобщи, че графинята е поръчала София да се присъедини към нея в кабинета.
— Не мога да отида така — изохка София.
— О, изглеждате прекрасно. Само на косата ви й трябват малко грижи. — И със спокойни, сигурни ръце младата прислужничка й помогна да приглади разпилените си от вятъра къдрици и да ги вдигне нагоре в обичайната прическа. — А сега вървете. Не бива да я карате да ви чака.
— Но роклята ми е изкаляна.
— Изобщо няма да забележи — успокои я Кирсти. — Тръгвайте!
И София тръгна към долния етаж.
Графинята привидно изглеждаше съвършено спокойна, но беше застанала близо до прозорците на кабинета, като че ли в очакване на нещо. Тя се усмихна и протегна ръце към София.
— Ела и застани до мен, детето ми. Днес ще дойдат посетители, които може да останат в този дом за цял месец или дори повече. Искам да си до мен, когато ги поздравя с „добре дошли“.
София остана удивена и трогната.
— Голяма чест ми оказвате.
— Ти си член на това семейство — рече просто графинята. — И е редно да стоиш там, където щяха да стоят собствените ми дъщери, ако не бяха омъжени и отделени от мен. — Направи пауза, сякаш обмисляше следващите си думи много внимателно. — София, през месеците, които идват, между тези стени ще видиш и чуеш много неща. Моля се да разбереш и да намериш начин да не се тревожиш заради тях.
В коридора отекнаха тежки стъпки и гласове, а после Кирсти пристъпи напред и през отворената врата оповести идването на гостите:
— Милейди, дошли са полковник Хук и господин Морай.
Краткият миг, който последва това съобщение, се запечата завинаги в паметта на София. Никога нямаше да го забрави.
Двама мъже прекрачиха прага на кабинета, но тя видя само един. Мъжът, влязъл пръв с шапка в ръка да поздрави графинята, можеше и да е призрак, толкова внимание му обърна София. Очите й бяха приковани в мъжа, който вървеше след него; той застана две крачки зад първия и зачака със стойка на военен в положение „свободно“.
Беше привлекателен мъж, не кой знае колко висок, но с широките рамене и мускулестите крака на човек, който не води спокоен и защитен живот на привилегии, а си изкарва хляба с работа. Носеше перука, както изискваше модата от всеки джентълмен, но докато перуките на повечето мъже бяха дълги и се спускаха по раменете им, неговата беше по-къса, събрана на опашка и привързана с панделка. Носеше войнишко кожено палто без яка и ръкави, цепнато от двете страни, за да може да язди свободно, с дълга редица кръгли копчета отпред, а дълго черно наметало прикриваше меча, който висеше от широкия колан, чийто горен край бе прехвърлен над дясното му рамо. Ръкавите бяха прости, както и шалчето около гърлото му, а прилепналите му бричове свършваха до коленете, откъдето започваха твърди войнишки ботуши, а не обувки с катарами и дълги чорапи.