Усетил погледа й, мъжът втренчи сивите си очи в нейните все така безмълвно и София отново установи, че не й стига воля да прекъсна контакта.
— Ела, София — повика я графинята, — нека дадем на нашите гости малко почивка. — И тя се сбогува с любезна усмивка с двамата джентълмени. София последва примера й и този път не посмя да погледне назад.
Тя намери убежище в малката ъглова стая за шиене, където в продължение на цял час се сражава с работата си и се опитва да не мисли за нищо друго. Пръстите вече я боляха от убожданията на иглата, когато най-после се отказа и отиде да потърси Кирсти с надеждата, че компанията на приятелката й може да успее да я отвлече от мислите, от които не бе успяла самотата.
В този час на деня и при наличието на гости в замъка Кирсти би трябвало да слага масата за вечеря, но я нямаше в трапезарията. София все още стоеше там леко объркана, когато чу по коридора да се приближава шумолящата рокля на жена, придружена от по-мъжествени, отмерени стъпки, и това я откъсна от мислите й.
Гласът на графинята на Ерол бе сериозен:
— И така, полковник, съветвам ви да не прибързвате. Ще установите, че през последните няколко месеца делата му се развиват в съвсем различна посока. Цял свят го е изоставил, а всички, които са лоялни към каузата, са скъсали с него. Подозират го, че поддържа кореспонденция с лондонския двор, затова ви съветвам да сте нащрек, преди да му се доверите прекалено много.
Двамата стояха близо до отворената врата на трапезарията. София приглади роклята си, преплете пръсти и се приготви да даде обяснение за присъствието си, тъй като й се стори, че двамата ще влязат вътре. Те обаче не го сториха. Стъпките и шумоленето преминаха покрай нея и когато Хук заговори, вече бе прекалено далеч, за да може София да различи отделни думи.
Тя изпита облекчение; не бе възнамерявала да подслушва частен разговор и щеше да й стане много неприятно, ако графинята разбереше, че го е направила, дори да бе станало по чиста случайност. Стиснала очи, тя изчака още една минута, преди да излезе от коридора и да продължи да търси Кирсти.
Не можеше да каже от коя посока бе дошъл господин Морай, нито как ботуши като неговите бяха успели да не вдигнат никакъв шум върху плочите. Знаеше само, че когато излезе в коридора, той бе там и ако не бе бързото инстинктивно движение, с което сграбчи раменете й, сблъсъкът им със сигурност щеше да нарани нещо повече от спокойствието й.
Очевидно и той не бе очаквал да я види там, защото първата му реакция бе да изругае, след което се извини за думите си и я помоли за прошка.
— Нараних ли ви?
— Съвсем не. — Тя се отдръпна бързо — малко прекалено бързо — от хватката на ръцете му. — Грешката е моя. Не гледах накъде вървя.
От такова разстояние той изглеждаше по-висок. Очите й бяха на едно ниво с гърлото му над вратовръзката. Беше свалил палтото и го бе сменил с жакет от тъмнозелен плат със сребърни копчета. Тя обаче не изглеждаше по-висока.
Той остана заинтригуван от гласа й.
— Акцентът ви — отбеляза той — не е типичен за Единбург.
Отначало София не разбра какво значение има това, но после си спомни, че едва този следобед графинята бе казала на двамата мъже, че свещеник Хол е придружил София дотук от Единбург. Изненадана, че господин Морай е обърнал внимание на такава дреболия, тя отвърна:
— Не. Дойдох от Единбург, но само защото бях принудена да прекъсна там първоначалното си пътуване.
— Откъде сте тогава?
— От западните области. Името на града няма да ви говори нищо.
— Може и да ви изненадам със знанията си.
София назова мястото и той кимна.
— Да, това е до Къркубри, нали така? — Тя почувства как погледът му се свежда надолу към нея. — Презвитерианка ли сте?
Не можеше да му каже, че всъщност не е никаква — че беше загубила вярата си много отдавна след толкова години, прекарани в дома на чичо й. Вместо това отвърна:
— Родителите ми бяха такива и самата аз съм кръстена, но бях отгледана от леля си и чичо си като член на епископалната църква.