— Това обяснява всичко.
Любопитството я застави най-после да вдигне поглед към него. Видя, че той се усмихва.
— Какво обяснява?
— Нямате дългата и неодобрителна физиономия — отвърна той — на презвитерианка. Никое момиче, което отива в църквата с изпълнено с боязън сърце, не би се осмелило да тича така вихрено и да лудува по хълмовете над брега, така че Бог и целият свят да видят. Освен ако този следобед, докато ни караха към брега, съм се объркал и съм видял не вас, а някоя друга жена?
Тя се взираше в него, без да казва нищо, защото бе повече от ясно, че не се нуждае от отговор.
— Няма нищо, момиче — успокои я той, — няма причина да изглеждате толкова уплашена. Дори и да мислех да ви издам, пак нямаше да ви набият заради това провинение. За в бъдеще обаче, ако желаете да запазите удоволствията си в тайна, не е зле да почистите калта от роклята си, преди да дойдете да поздравите гостите си.
И с този малък съвет той се сбогува с нея и я остави в коридора, където тя…
Телефонът иззвъня шумно за втори път и звукът унищожи потока от думи с лекотата, с която ножиците разрязват парче плат. Въздъхнах, надигнах се и отидох да вдигна.
— В неудобен момент ли звъня? — досети се баща ми от другия край на линията.
Излъгах:
— Разбира се, че не. Не, просто довършвах една сцена. — Бях излязла от писателския си транс и вече осъзнавах по-добре коя съм, къде съм и кой е на телефона отсреща. А после се разтревожих, защото баща ми не ми се обаждаше почти никога. — Нещо не е наред ли?
— Не, добре сме. Ти обаче отново запали интереса ми към историята на Маклелъндови. Напоследък не съм се занимавал с тях, но си помислих, че мога да отделя малко време да вляза в интернет и да проверя дали няма нещо ново в МГИ.
МГИ, или Международният генеалогически индекс, представляваше един от най-полезните инструменти за всеки, заинтересуван от семейната история. Беше създаден и поддържан от Църквата на светците от последните дни, чиито членове обикаляха по целия свят, за да издирят всеки отделен регистър на браковете и ражданията във всяка църква, до която успееха да се доберат. Записваха страниците от тези регистри на микрофилм, превеждаха ги, а после ги включваха в индекса. А сега, с появата на интернет, за най-голяма радост на баща ми индексите бяха далеч по-лесни за достигане.
Този индекс се обновяваше постоянно. Когато баща ми за последен път бе пуснал търсене за Маклелъндови, не бе успял да намери нищо, което да съответства на нашите Маклелъндови — онези от семейната библия. Сега обаче…
— Намерих го — обяви баща ми със самодоволния тон на учен, направил откритие, което знаеше, че напълно ще разбера и ще споделя. — След последното обновяване са включили данни от още няколко църкви и когато тази вечер влязох в МГИ, го видях: женитбата на Дейвид Джон Маклелънд за София Патерсън на тринайсети юли в Къркубри, през 1710 година. Това е нашият човек. Затова поръчах филма, за да го погледна, но най-вероятно няма да открия кой знае колко повече. Ако шотландските регистри са като онези в Северна Ирландия, изобщо няма да споменат имената на родителите нито на булката, нито на младоженеца, но все пак човек никога не знае. Можем да се надяваме.
— Това е страхотно, татко. — Макар че като се има предвид това, което току-що бях написала, не ми хареса особено да ми напомнят, че в истинския живот София Патерсън се е омъжила в семейство, което вероятно се е състояло само от скучни презвитерианци.
— Има обаче и още нещо — увери ме баща ми. — И точно затова ти се обаждам.
— Така ли?
— Да. Спомняш ли си как ми каза, че твоята София, онази в книгата ти, е родена… кога беше, през 1689 година?
— Точно така.
— Е, в МГИ намерих кръщелното на София Патерсън от Къркубри, родена е през декември 1689 година. Как ти се струва това като съвпадение, а? За момента няма начин да разберем дали е нашата София — нямаме други данни, с които да го съпоставим. Ако знаехме името на бащата на София, щяхме да можем поне да проверим дали отговаря на името на бащата от онова кръщелно…
— Джеймс Патерсън — промърморих автоматично.
— Наистина е Джеймс — рече баща ми, но бе прекалено развеселен, за да си помисли, че говоря сериозно. Двамата с него постоянно се шегувахме, че всеки път, когато открием някой прародител от мъжки пол, той се казва или Джон, или Джеймс, или, много рядко, Дейвид — все често срещани имена, чието проследяване в архивите бе много трудно. В един град можеше да са живели и да са записани в регистрите безброй Джеймс Маклелъндовци и ние трябваше да проверим подробностите за всеки един от тях, преди да установим кой е нашият човек. „Това, което ни трябва — все повтаряше баща ми, — е някой Октавиан или може би Хорейшо.“