Баща ми продължи:
— Набързо прегледах онзи шотландски сайт със завещанията, но, разбира се, има толкова много Джеймс Патерсъновци, че няма начин да ги проследя всичките. Не знам кога е починал, а дори и да разбера и да успея да намеря завещанието му, той все трябва да е оставил нещо на Дейвид Джон Маклелънд или да е споменал за дъщеря на име София Маклелънд, за да можем да установим връзката между тях.
— Можеш ли да си спомниш дали някое от тези завещания не е било отворено през 1699? — попитах и почти си пожелах да не научавам един от двата възможни отговора.
Той направи пауза.
— Защо точно тогава?
Помислих си за героинята си София: как разказваше на Кирсти какъв мъж е бил баща й и как е загинал на борда на кораба за Дариен. А ако си спомнях правилно, първите шотландски експедиции до Дариен бяха започнали през 1699 година.
На глас казах:
— Няма значение. Забрави, че съм те питала — и извъртях разговора към други неща.
Баща ми не остана на телефона особено дълго и когато се сбогувахме, отидох да си направя чаша кафе с мисълта, че с помощта на малко кофеин може би ще успея да продължа работата си от там, където ме прекъсна звънът на телефона.
Само че не се получи.
Седях на масата и гледах мигащия на екрана курсор, когато баща ми отново ми позвъни.
— Какво знаеш — попита той, — което аз не знам?
— Моля?
— Ами върнах се в онзи шотландски сайт със завещанията и открих, че през 1699 Джеймс Патерсън е направил такова, в което оставя една трета от имуществото си на жена си Мери и още една трета — да бъде разделена между двете му дъщери, Ана и София. — В краткото му мълчание звучеше обвинение. — Това, разбира се, не означава, че е свързан с нас по какъвто и да било начин или че неговата София е била тази, която се е омъжила за Дейвид Джон Маклелънд, но все пак… откъде ти хрумна точно тази година?
Прочистих гърлото си.
— На кого е оставил последната третина?
— Какво?
— Последната третина от имуществото си. На кого я е оставил?
— На някакъв приятел, не си спомням… а, ето го. Джон Дръмонд.
Беше мой ред да замълча.
— Кари? — попита баща ми. — Още ли си там?
— Тук съм.
Това обаче не бе съвсем вярно, защото усещах как част от мен се плъзва назад в тъмнината към едно младо момиче на име София, което живееше в суровото, нелюбящо семейство на чичо си Джон Дръмонд, докато сънуваше поля, покрити с трева, утринния въздух, предвестник за щастие, и майка си, жива само в неговата памет.
9.
В този утринен час Касъл Ууд бе съвсем тиха. Из върховете на дърветата не прелитаха врани, макар че съзрях няколко, свити високо горе в голите и изкривени клони, да ме гледат мълчаливо.
Градинските гномчета, по-гостоприемни от враните, ми се засмяха от мястото си близо до пътечката в градинката на малката, боядисана в бяло къщичка, а доктор Уиър изглеждаше зарадван, че съм се отбила.
— Как върви книгата? — попита той, като ме покани в уютния коридор.
— Добре, благодаря.
Той окачи якето ми на закачалката.
— Заповядайте в кабинета. Елси тъкмо излезе, отиде с една приятелка до Питърхед да пообиколят магазините. Ще съжалява, че ви е изпуснала.
Очевидно бе подготвил всичко, за да се наслади в пълна мяра на предстоящия си ден в самота: до кожения му стол в кабинета имаше спретната купчина книги, а на масичката за пушене една от великолепните чаши, от които бяхме пили онази вечер, стоеше в очакване, пълна с щедро количество уиски. Доктор Уиър я нарече „утринната ми напитка“.
— Винаги съм смятал, че старомодните начини за започване на деня са много приятни. Със сигурност много по-приятни в сравнение с разните му там каши.
Усмихнах се.
— Мислех си, че утринната напитка трябва да е силна бира с препечена филийка.
— Вече изядох филийката, а освен това ние тук, в Шотландия, правим нещата малко по-различно — обясни той. — Един мъж може да закусва с хляб и препечени филии, но няма да е истински мъж, ако не приключи с малко хубава шотландска течност.
— Аха — усмихнах се.
Той ми се усмихна в отговор.