— Но мога да ви направя чай.
— Бих предпочела малко утринна напитка, ако не ви притеснявам.
— Разбира се. — Веждите му леко се повдигнаха, но той изобщо не изглеждаше изненадан, когато се настаних във фотьойла с крепонена тапицерия до прозореца, както онази вечер, и оставих до себе си собствената си чаша уиски.
— И така — изгледа ме докторът, — какво ви води насам тази сутрин?
— Всъщност имам един въпрос.
— Нещо за Слейнс ли?
— Не. Медицински.
Това го изненада.
— О, така ли?
— Чудех се дали… — Това се оказваше по-трудно, отколкото очаквах. Отпих глътка от уискито си. — Става дума за паметта.
— За какво по-точно?
Не можех да му отговоря, без да го ориентирам предварително в ситуацията, затова започнах с книгата ми и как писането й не прилича на нищо, което ми се е случвало досега, и как понякога ми се струва, че не толкова го измислям, колкото се опитвам да не изоставам от скоростта, с която се развива. Разказах му как съм избрала София Патерсън, моята далечна прабаба, за героинята, от чиято гледна точка ще се развива историята.
— Не е била родена тук — поясних. — Дошла е от Къркубри, на запад. Включих я в историята само защото имах нужда от жена, която да сплете брънките между всички исторически фигури в романа.
Като всички добри лекари доктор Уиър седеше безмълвно на стола си и ме остави да говоря, без да ме прекъсва. Но кимна, за да покаже, че разбира.
Продължих:
— Проблемът обаче е там, че някои от нещата, които пиша, приличат повече на факти, отколкото на авторово въображение. — И му дадох примери: правилното ми предположение за малкото име на капитан Гордън и името на капитан Хамилтън; как планът, който бях начертала за разположението на стаите в замъка бе съвсем същият като този, който ми бе дал той. Разказах му и за вчерашната си разходка по крайбрежната пътека, при все че не му споменах, че не бях сама. Споменах му само за чувството, че съм минавала по този път и преди.
— И нищо от това не ме притеснява — завърших, — защото знам, че най-вероятно съществува съвсем просто обяснение за всичко това. Направих много проучвания във връзка с тази книга. Вероятно съм чела някъде тези детайли, видяла съм снимките и сега просто си припомням неща, които съм забравила, че знам. Но… — „Как да го кажа, запитах се, без да прозвуча така, като че ли съм се побъркала?“ — Но някои от нещата, които съм написала, представляват подробности, които не може да съм прочела някъде, няма откъде да ги зная. — Тук обясних за рождената дата на София, за смъртта на баща й, за завещанието, в което се появяваше името на чичо й. — Баща ми намери тези дати, тези документи единствено защото аз му казах къде да погледне. Само че не знам откъде съм знаела, че трябва да потърсим там. Всичко това е като че ли… — Отново спрях и затърсих подходящи думи, а после, тъй като нямаше какво друго да направя, освен да си поема дъх и да се гмурна направо в дълбокото, казах: — Баща ми все повтаря, че обичам морето толкова силно, защото е в кръвта ми, защото предните ни са били корабостроители от Белфаст, Северна Ирландия. Не че говори буквално, но като се има предвид всичко, което ми се случва сега, се питам дали не знаете възможно ли е да съществува такова нещо като генетична памет.
Зад стъклата на очилата очите му придобиха замислен израз.
— Дали е възможно вие да притежавате спомените на София, това ли имате предвид?
— Да. Възможно ли е?
— Тази теория е интересна — призна той, за миг остана замислен, а после ми каза: — Паметта е нещо, което науката все още не може изцяло да разбере, поне в наши дни. Дори не знаем как се създава паметта или откога започват спомените ни — от раждането, от утробата или, както предполагате вие, ние, хората, можем да носим спомените в гените си. Последователите на Юнг биха възразили в един по-широк смисъл, че съществува такова нещо, че някои от нас притежават общо познание, което е основано не на опита, а на наученото някога от нашите общи предци. Става въпрос за един вид дълбок инстинкт — поясни той, — или това, което Юнг предпочита да нарича „колективното подсъзнателно“.
— Чувала съм този термин.
— Тази теория все още е предмет на спорове, при все че до някаква степен би могла да обясни поведението на някои примати, например на шимпанзета, които са били отгледани отделно от семействата си, така че няма как да са научили някои неща от тях, но извършват действия, за които изследователите нямат обяснение — ето, те знаят как да използват камъни, за да отворят ядките и да ги изядат, и други такива неща. Но трябва да се има предвид, че голяма част от теориите на Юнг като цяло не могат да бъдат изпробвани по метода на доказателството, да речем, идеята му, че страхът на хората от височините например би могъл да е достигнал до нас от някакъв нещастник без късмет от зората на ранната човешка история, който е паднал от някоя скала и е оживял, за да си научи урока да не се катери там. Чисти предположения — отсече той. — А освен това колективното подсъзнателно не включва предположението някой отделен човек да си припомня конкретни събития.