— Конкретни са, и още как — въздъхнах аз.
— Да, и аз така разбрах. — Той отново ме изгледа, внимателно, изучаващо, като че ли бях някоя от пациентките му. — Ако ставаше въпрос само за усещането за нещо вече изпитано, бих ви посъветвал още утре да се консултирате със специалист. Това чувство може да бъде страничен симптом на някои видове епилепсия или в по-редки случаи на мозъчна травма. Но като съдя по това, което ми разказахте, очевидно става въпрос за нещо повече. Откога започна всичко това?
Замислих се над въпроса.
— Мисля, че откакто видях за пръв път замъка.
— Това е интересно.
— Защо?
— Нали ми казахте, че вашата прабаба е била родена по западното крайбрежие на Шотландия.
— Точно така.
— Следователно е малко вероятно някога да е виждала Слейнс.
— Знаем, че е била родена в Къркубри. Знаем, че се е омъжила там. В онези времена хората не са имали навика да се разхождат от единия край на страната до другия.
— Така. Значи все пак може и да не е спомен. Как бихте могли да притежавате нейните спомени за Слейнс — попита той, — ако тя никога не е била тук?
Нямах отговор на този въпрос и все още не бях стигнала доникъде с намирането му, когато си тръгнах, малко замаяна не толкова от разговора с доктора, колкото от факта, че бях пила уиски преди обяд.
Малко остана да мина покрай Джими Кийт, без да го забележа; той тъкмо излизаше от къщата си и без съмнение се бе отправил на всекидневния си обяд в хотел „Сейнт Олаф“.
— Е-е — поздрави ме бодро той. — Как си днеска?
Не знаех как точно съм, но му отговорих:
— Добре, благодаря — след което двамата проведохме кратък разговор за времето, което бе сиво и мрачно.
— Ще трябва да ти изпразня брояча. Не съм го направил още тая седмица.
Бях забравила за това.
— Да, монетите ми почти свършиха.
— Ще дойда с тебе и ше го направя сега. Хич не ти трябва да се окажеш на тъмно в ден като днешния.
Докато вървяхме нагоре по Уорд Хил, от време на време поглеждах към Джими и се опитвах да преценя кой от синовете му му прилича повече. Помислих си, че Стюарт е наследил правия му нос и способността да очарова хората без всякакво усилие, докато Греъм притежаваше повече от външната му грубоватост, от силното му телосложение и пружиниращата походка. „Странно е — казах си — как действа генетиката: как един мъж може да предаде на децата си толкова различни черти.“
Само че скоро стана ясно, че нито един от тях не бе научил баща си как да пуска брояча над вратата без ключа. Когато отвори кутията, Джими извади отвътре монетите и ми ги върна, а аз изрових една банкнота от десет лири, подадох му я и му благодарих.
— А, няма нищо. — Огледа се. — Ти се справяш добре, нали?
— Да, благодаря.
Покрай него, през прозореца на дневната, можех да видя очертанията на Слейнс, проснат на север. Отклоних погледа си настрана — умишлено избягвах да гледам към руините. Не че исках да се измъкна от всмукалия ме свят на книгата, но събитията през последните няколко дни ми дойдоха прекалено много. Отчаяно се нуждаех от нещо, което да ме отвлече от всичко това. Движена от внезапен импулс, казах:
— Джими?
— Да?
— Може да замина за няколко дни.
— О, тъй ли? И далече ли отиваш?
Къде щях да отида? Добър въпрос.
— Може би в Единбург. Трябва да направя някои справки във връзка с книгата.
— Значи ще се върнеш за уикенда, нали тъй?
Помислих си за обиколката с колата, която бях обещала на Греъм за събота, и отговорих с абсолютна сигурност:
— Да.
— Защото Греъм, другото ми момче, каза, че ще се отбие тука за уикенда и си помислих, че ще искаш да го видиш. Преподава история, както ти казах, и вярвам, че знае нещичко за Слейнс, дето ще ти свърши работа.
Първото, което изпитах, бе изненада, задето Греъм не бе споменал, че сме се запознали, но се опитах да я прикрия. Без съмнение Греъм си имаше причини да постъпи по този начин.