Без да има представа за какво си мисля, Джими продължи:
— Мислех си, че може да искаш да се отбиеш за обяд в неделя. Нищо особено няма да има на масата, да знаеш. Ако имам късмет, мога да изпека парче телешко, но нищо повече не обещавам.
Невъзможно бе да кажа „не“ на усмивката, която грееше на лицето му.
— Ще дойда — кимнах.
Истината бе, че и бездруго едва ли бих отхвърлила възможността да прекарам още малко време с Греъм. Това обаче не го казах на баща му.
— Е, добре — рече Джими доволен, — отивай в Единбург, когато си поискаш, моме, и не се бави. Аз ще държа къщурката спретната, а отворът ще дими. — После внезапно се спря, като че ли току-що се бе сетил, че не съм местна. Започна да перифразира думите си, но аз го прекъснах:
— Всичко е наред, разбрах всичко. Разбирам.
— Тъй ли? И какво ти казах?
— Казахте ми да не се тревожа, защото ще държите къщурката подредена, а коминът няма да спре да пуши.
Джими се ухили.
— За мома, дето през живота си не е чувала дорийски, много добре разбираш.
Досега не се бях замисляла за това, но предположих, че е прав. И сега, когато обърнах внимание на думите му, осъзнах, че неколцина от героите ми — прислугата в Слейнс — говореха на дорийски във въображението ми и въпреки че префасонирах речта им, когато я записвах, така че читателите ми да не ме проклинат под носа си, все пак разбирах какво ми казват на диалекта си. Точно както разбирах всичко, което ми говореше Джими Кийт.
Всичко беше толкова лесно, като че ли наистина го бях чувала и преди — толкова често, че си бях спомнила…
Очите ми отново бяха привлечени от прозореца и от Слейнс.
Джими ведро оповести:
— Е, аз ще си ходя вкъщи. Късмет с проучването, моме.
Благодарих му.
Част от мен обаче не бе уверена, че това, което наистина желая, е късмет. Поне не в момента. „Да задаваш въпроси и да търсиш отговори е едно нещо — помислих си. — Да ги откриеш обаче може да се окаже съвсем друго.“
В крайна сметка реших, че херцогът на Хамилтън ще е най-безопасният обект на проучването ми. Наистина трябваше да науча повече за този човек, тъй като по всичко личеше, че ще играе ключова роля в романа ми, независимо дали на сцената, или зад кулисите. Знаех, че няма да имам трудности да намеря информация за него в Единбург.
Вече няколко пъти бях ходила там във връзка със справките си за тази книга, но винаги досега просто бях долитала от Франция и бях оставала за по няколко дни в апартамента, който Джейн все още държеше заради единия път в месеца, в който идваше да работи в офиса на литературната си агенция. Тази агенция бе голяма и седалището й се намираше в Лондон, но Джейн бе работила в нея толкова дълго и така ефективно, че когато се омъжи за Алън, шефовете й откриха нов офис специално за нея тук, в Единбург. Оттогава още няколко агенти се бяха преместили да работят в Шотландия, затова на Джейн вече не й се налагаше да идва от Питърхед толкова често, колкото преди, но все пак пътуваше достатъчно редовно, за да има нужда от апартамента.
Жилището беше двустайно, спретнато и уютно и с идеално разположение на централно място. Ако исках, можех да извървя пеша целия път до Холирудхаус, който от векове стоеше в средата на величествения си парк, скрит зад огромните железни стени. Можех да повървя край него или дори да се опитам да получа разрешение да разгледам апартаментите, в които бе живял херцогът на Хамилтън, да се сдобия с повече подробности за сцените, разиграли се между него и София в този дворец в началото на романа ми. Можех, но не го направих.
Никога не бих го признала, но истината е, че не посетих двореца, защото не исках да разбера как изглеждат тези стаи в действителност, не исках да поема риска, че и те като Слейнс може да се окажат точно такива, каквито ги бях видяла във въображението си.
Вместо това си казах, че тази седмица просто не разполагам с време да разглеждам забележителности — имаше прекалено много документи, в които трябваше да се разровя.
И така тази сряда сутрин ме завари паркирана в читалнята на архива, сред обстановка, която ми бе добре позната и в която се чувствах удобно, да прелиствам частната кореспонденция на херцога на Хамилтън.
Писмата, които бе писал и получавал, ми позволиха да си изградя доста ясна представа за личността му — двойната му роля на патриот и предател, при все че се съмнявах самият той някога да се е възприемал така. Този човек просто бе служил най-вече първо на самия себе си, а после на когото и да било друг. Политическите и личните му решения, за които мнозина от приятелите му се оплакваха в писмата си, че не могат да проумеят, можеха да бъдат сведени с математическа точност до един-единствен знаменател: кое е това, което ще послужи най-добре на амбицията на херцога.