Докато не преминах на следващото писмо.
Беше едно от няколкото, писани от един единбургски лекар до по-малкия му брат и датата му бе 19 април 1707 година. След половин страница, посветена на някакъв умиращ пациент, лекарят пишеше:
„Докато се прибирах вкъщи, срещнах господин Хол, когото съм убеден, че ще си спомниш от обяда ни с Негова Светлост херцога на Хамилтън и когото сега херцогът цени и уважава безкрайно. Господин Хол изглеждаше доста блед, но когато го попитах за здравето му, ме увери, че е добре и само е уморен от скорошното си пътуване по делата на Негова Светлост. Прекарал пет дни в езда дотук от Слейнс замъка на графа на Ерол на север, докъдето миналия месец придружил една млада родственица на лорда, наскоро пристигнала от западните области. Тази дама, която не носи името Хай, а Патерсън, е направила дълбоко впечатление на херцога на Хамилтън с добротата на характера си, а когато научил, че родителите й са загинали в приключението при Дариен, което Негова Светлост смята за най-голямата трагедия, сполитала някога нацията ни, той положил всички усилия да й помогне в пътуването й на север и за тази цел назначил господин Хол да й бъде водач. С този жест на доброта Негова Светлост отново разкрива добротата си към онези, които се обръщат към него в нужда…“
Писмото продължаваше да възхвалява херцога на Хамилтън на още цяла една страница, но аз просто пропуснах тази част, хвърлих поглед на края и отново се върнах на началото.
Трябваше да прочета този абзац няколко пъти, за да мога да повярвам, че думите, фактите пред мен, наистина са там; че всичко, което бях написала в книгата си, е вярно до най-малките подробности, а не плод на авторското ми въображение.
Само че сега линията, разделяща въображението ми от истината, се бе размила дотолкова, че не знаех къде започва и къде свършва. И не знаех как точно да се справя с това.
Първата ми мисъл бе да споделя новината с доктор Уиър; да му кажа, че съм намерила нещо, което би могло да се приеме за доказателство, че София Патерсън наистина е била в Слейнс. И не само че е била, но че е била там точно по същото време и точно при същите обстоятелства, които бях описала в собствената си история. Когато обаче позвъних на доктора, се оказа, че не си е у тях и най-вероятно няма и да се върне преди някое време в неделя следобед — така каза Елси. Бил отишъл на гости у брат си, край Глазгоу.
— О — не скрих разочарованието си.
— Ако е важно, бих могла да…
— Не, всичко е наред. Мога да почакам до неделя. — Струваше ми се обаче, че до неделя остава цяла вечност. Съветите и окуражителните думи на доктора щяха да ми дойдат добре, когато се приберях у дома в Крудън Бей късно в петък вечер, прекалено уморена, за да обърна внимание на неприятното чувство, че някой ме дебне, което винаги ме обземаше, щом изминех половината от пътечката от пристанището.
Нощта беше спокойна, осветена от зимната луна и докато се приближавах до къщурката, видях, че Джими е оставил лампите светнати и сиянието им грееше топло през прозорците на дневната. Вътре заварих всичко точно така, както го бях оставила. Гласовете на героите ми обаче, които сега започваха да нашепват в ухото ми, ми казаха нещо съвсем различно. Чух как графинята произнася ясно:
— Много неща се промениха, откакто бяхте за последен път в Слейнс.
Изобщо не се съмнявах, че е права.
И така, прекосих стаята, седнах пред компютъра си, който търпеливо ме очакваше на дългата маса, и го включих.
V
През цялата седмица не спряха да идват гости.
Идваха на коне, без придружители, от сенчестите земи, които се простираха на север и северозапад от Слейнс. От появата и поведението им София се досещаше, че са важни хора, и при все че й ги представяха веднага след пристигането им, сякаш единствената причина за посещението им бе да я приветстват с „добре дошла“ в областта, тя прекрасно знаеше, че това е просто удобен претекст, тъй като всеки посетител след това се срещаше с полковник Хук насаме и оставаше с него известно време.
Първият посетител бе обявен като лорд Джон Дръмонд, от което сърцето на София за един дълъг, ужасен миг спря да бие, докато накрая тя не се успокои с мисълта, че чичо й Джон не може да се е надигнал от гроба и да е дошъл в Слейнс с жестокото намерение да я преследва чак тук. А после графинята разбра какво си мисли момичето и побърза да каже: