— София, дошъл е Джон, моят племенник.
Мъжът, който влезе, беше по-млад от покойника и с учтиво, любезно поведение. Това беше, както научи София, вторият син на херцога на Пърт — брата на графинята, който бе станал така известен чрез живота си, прекаран в непосредствена близост с краля изгнаник, а младият лорд Дръмонд не криеше факта, че и самият той също е якобит.
През последните няколко дни, още от предупреждението на графинята, че може да види и чуе неща, които да я обезпокоят, София подозираше, че пристигането на полковника и господин Морай може да е част от някакъв заговор между онези благородници, които желаеха да върнат крал Джеймс в Шотландия и да го възкачат на трона му.
Тези неща никога не се обсъждаха пред нея, но тя бе забелязала, че макар графинята и двамата мъже да не пиеха за здравето на краля на масата на вечеря, те небрежно протягаха бокалите си над каната с вода, а от дома на чичо си София знаеше значението на този жест: че пият за онзи „отвъд водата“, тоест за краля в изгнание, който се намираше от другата страна на Ламанша.
При все че разбираше какво става около нея, тя никога не казваше нищо, защото не искаше да тревожи графинята, като покаже, че е наясно с това, което се случваше в Слейнс. Сега графинята бе толкова заета с гостите си и с пратениците, които пристигаха и заминаваха от замъка по всяко време, че София смяташе за свое задължение да стои настрана от суетнята и да поддържа спокойствието на господарката на Слейнс, като се преструва на невежа и неосведомена.
Знаеше, че полковник Хук наистина я смята за такава, но не бе сигурна за господин Морай. Сивите му очи неспирно я гледаха с израз на тиха съсредоточеност, без нито за миг да се отклоняват от целта си, макар че каква бе тази цел, София не можеше да каже. Предполагаше само, че е наблюдателен и не може да бъде заблуден лесно. Същевременно си мислеше, че ако е толкова интелигентен, колкото й се струваше, трябва да вижда и че споделя техните чувства и че заговорниците не трябва да се страхуват, че тя ще ги предаде. Каквото и да знаеше или да не знаеше господин Морай обаче, той нито веднъж не повдигна въпроса дали на София може да се има доверие.
И така дните минаваха и довеждаха със себе си посетители с имената на най-могъщите фамилии от Севера — лерда на Бойн, а по-късно и лорд Салтън, водача на един от клоновете на дома Фрейзър. А след всички тях дойде и самият лорд велик конетабъл — графът на Ерол.
София реши, че на живо графът е по-впечатляващ, отколкото на портрета си: млад, но предпазлив с действията и думите си и надарен с независимия ум на майка си. От този мъж се излъчваше енергия като току-що запален огън, готова във всеки миг да избухне.
Видът на графа бе в очевиден контраст с този на клетия полковник Хук, чието здравословно състояние продължаваше да е обезпокоително дори и след пристигането му в замъка.
Графът на Ерол забеляза това и го отбеляза гласно, на което полковникът отговори:
— Боя се, че все още не съм се възстановил от пътуването. Всъщност чувствам се неразположен още откакто напуснахме Версай.
Това бе първият път, в който името на двореца на френския крал се споменаваше така открито, и полковник Хук, осъзнал небрежността си, хвърли бърз поглед към София, както направиха и всички останали — всички, освен графа. Графът на Ерол просто продължи разговора:
— Надявам се, че сте оставили техни величества краля на Франция и нашия крал Джеймс в добро здраве?
За миг настъпи мълчание, а после графинята се обърна предупредително към сина си:
— Чарлс…
— Да, майко? — Графът сви рамене, за да изхлузи пелерината си, и обърна поглед към София, както бяха направили другите малко преди това, но за разлика от техните лица, по неговото не се четеше никаква загриженост. — Тя е член на нашето семейство, нали така?
— Разбира се, че е така, но… — започна графинята.
— Е, в такъв случай съм убеден, че има достатъчно ум, за да схване с какво се занимаваме. Не ми прилича на глупачка. Глупачка ли сте? — обърна се той към София.
Тя не знаеше каква да отговори под тежестта на всички тези вперени в нея погледи, но вирна леко брадичката си и смело поклати глава.
— И създали ли сте си мнение по въпроса защо тези господа са дошли в Слейнс?
При все че въпросът й бе зададен от графа на Ерол, тя усети тежестта не на неговия поглед, а на този на господин Морай, чиито нетрепващи очи не биха позволили и най-малката лъжа, затова тя отвърна: