София не постави под съмнение намеренията на полковник Хук. Единствено интуицията я караше да подозира, че целите му може да не са такива, каквито мислят останалите, а интуицията, колкото и добре да й служеше, не бе достатъчно основание, за да обвини човек, когото не познаваше. Освен това…
— Той ще си тръгне скоро, така каза.
— Да. Утре заминава за дома на лорд Стурмонт в Сконе, за да се срещне с херцога на Атол. Помоли сина ми да го придружи, но той прецени, че ще е неразумно да предприеме подобно пътуване, след като току-що си е дошъл у дома след сесия, продължила повече от шест месеца. Ако се върне в Единбург толкова скоро след заминаването си, и то в компанията на всеизвестни якобити, правителството ще заподозре, че става нещо. Достатъчно голям риск е това, че сега, след разпускането на парламента, когато най-видните мъже на нацията са разпръснати из различни графства, полковник Хук трябва да се постави в опасността да пътува през половината кралство, за да се срещне с благородниците. Мисля, че има план да раздели страната на две части — да отиде в едната сам, а в другата да изпрати господин Морай, но синът ми гледа и на този план с неодобрение.
— Защо? — попита София.
Графинята вдяваше в иглата си копринен конец, тъмночервен като кръв.
— Господин Морай е търсен човек. През изминалите три години англичаните обявиха награда за главата му. В официална прокламация оповестиха, че всеки, който успее да го залови, ще получи петстотин лири стерлинги.
Иглата на София отново се изплъзна от пръстите й и я убоде, когато ръцете й се стовариха в скута й.
— Петстотин лири!
Никога не бе чувала за такава сума. За повечето хора дори една десета от нея би представлявала цяло състояние.
Имената на онези, които се бяха провинили пред Короната, често се обявяваха публично и София знаеше това, както и че за залавянето им се обявяваше награда от пет лири и че обещанието за тази сума често подтикваше честни хора да предадат приятелите си. На какви приятели можеше да се надява господин Морай, зачуди се София, когато за главата му предлагаха цели петстотин лири?
— Той е добре познат — обясни графинята — на юг от Тай, където са именията му, но полковникът смята, че господин Морай ще е в по-голяма безопасност в северните провинции, където би могъл да отбележи напредък и да сключи споразумение с планинците.
София се намръщи.
— Но защо… — Тя се спря по средата на изречението.
— Да? — погледна я графинята.
— Извинявам се. Не е моя работа. Само че се чудех… навярно е имало и други хора, които биха могли да придружат полковник Хук тук. Защо крал Джеймс е изпратил точно Морай и го е поставил в опасност?
— Някои мъже избират пътя на опасността по собствена воля.
София знаеше, че това е истината. Собственият й баща беше такъв човек.
— Но ако го заловят… — подхвана тя и млъкна, защото не искаше да мисли какво може да му се случи, ако го разпознаят и арестуват.
Графинята, която не изпитваше никакви лични чувства към господин Морай, завърши:
— Ако го заловят, може да разкрият плановете ни.
Беше приключила с цветето, върху което работеше, и отряза внимателно кървавочервения конец. В погледа й, спрян върху лицето на София, имаше нещо от задоволството на учител, който наблюдава напредъка на талантлив ученик.
— Точно затова — каза тя — синът ми е неспокоен.
На другата сутрин София се събуди с чувство на безпокойство. Беше сънувала коне, които потропваха нетърпеливо с крак на земята извън замъка, топлият им дъх образуваше мъгла при всяко изпръхтяване, а около тях мъжки гласове припряно си подвикваха един на друг. Когато отвори очи, навън все още цареше полумрак. През прозореца си можеше да види бледорозовата ивица, прорязала мътносивия хоризонт; разбра, че ще мине поне още един час, преди семейството и гостите да се размърдат и да започнат ежедневните ритуали като питиета и закуски. Тя обаче бе прекалено неспокойна и само след броени минути вече бе станала от леглото, беше се облякла и сега излизаше от стаята си, жадна за човешка компания.