В кухнята нямаше никого. Госпожа Грант бе сложила на огъня една тенджера, но самата тя не се виждаше никъде, нито пък някоя от останалите прислужнички в кухнята. Нямаше я и Кирсти. София си помисли, че приятелката й може да е отишла да види Рори в конюшните, но когато прекоси двора, за да я потърси там, намери единствено Хюго, отпуснат апатично върху леглото си от вълна и слама. Не се виждаше нито един кон, който мастифът да охранява, с изключение на кобилата, която бе яздила от Единбург до Слейнс и от чийто гръб бе паднала, като се разхождаха с графинята. Кобилата се взираше тъжно в краката си, като че страдаше, задето клетките и от двете й страни са празни. Когато София докосна мекия кадифен нос, очите й едва се повдигнаха, за да покажат, че е почувствала ласката.
— Значи са заминали — каза си София. Значи не е било сън. Полузаспала-полубудна, тя наистина бе чула тропането на конете и гласовете на полковник Хук и Морай, поели още преди пукването на зората всеки към своята мисия — Хук на юг, а господин Морай на север.
София внезапно изпита остро чувство на загуба. Може би се дължеше на това, че дори не бе успяла да се сбогува с него. Дори не бе успяла да му пожелае късмет и да го посъветва да си пази гърба в тези земи, обитавани от диваци, за които петстотин лири можеха да изглеждат като кралско богатство.
Тя облегна глава до меката муцуна на кобилата, без да спира да я гали, и промълви:
— Бог да го пази.
Мъжкият глас като че ли проговори някъде иззад гърба й:
— Кажете, момиче, какъв е този мъж, който да е заслужил такива пламенни молитви от ваша страна?
Тя се извърна. Гласът не принадлежеше на призрак. Морай облегна рамо на тежката врата на конюшнята и небрежно скръсти ръце пред гърдите си. Хюго не се бе размърдал, нито залаял, както правеше всеки път, когато в конюшнята влизаха непознати, а меката глава на кобилата не помръдна от мястото си между треперещите ръце на София.
— Мислех, че сте заминали — изрече тя на един дъх, а после, усещайки припряността на думите си, разбра, че са прозвучали глупаво. Понеже можеше да се издаде, че заминаването му я интересува повече, отколкото й се искаше да признае, тя възвърна спокойствието си и отвърна на въпроса му с въпрос: — Значи полковник Хук е взел и двата жребеца, така ли?
— Взе черния. Младият коняр взе другия по заръка на графа. А аз, както виждате, съм оставен тук. — С последните си думи той сякаш се шегуваше със самия себе си, но София имаше чувството, че не е особено доволен от положението. Никога не бе виждала чертите му толкова мрачни и безпощадни, но ето че омекнаха, когато погледна към нея, и макар да не се бе помръднал от рамката на вратата, й се стори, че се намира с цяла крачка по-близо, когато наклони глава и я попита: — Това някакъв странен и любопитен обичай на западните графства ли е, да говорите на Бога и на конете, когато слънцето едва е изгряло?
Тя извърна лицето си и задържа погледа си върху кобилата.
— Не можах да заспя. Чух конете.
— А, да, когато потегляха, се вдигна малко врява. Признавам, че и аз самият може да съм повишил глас един-два пъти. Най-вероятно именно аз съм ви събудил. — Замълча за миг и добави: — Тази кобила май е много привързана към вас.
София се усмихна.
— Двете с нея се разбираме. Веднъж ме хвърли, макар да признавам, че грешката бе най-вече моя.
— Изненадвате ме. Изглежда прекалено нежно животно, за да се отнася с ездача си по подобен начин, а не мога да си представя и вас как я ръгате прекалено грубо.
— Не, паднах, защото не можах да я удържа, когато препусна с всички сили. У нея има волна жилка, която тя държи добре прикрита зад това нежно лице.
— Да, с много жени е така.
След това Морай наистина се раздвижи. София чу шумоленето на ботушите му по влажната слама и когато посмя да погледне настрани, покритият му с кожа гръден кош бе до рамото й. Той посегна и погали високия извит врат на кобилата.
— Значи е извадила късмет, че тази сутрин не се отправих на път, защото за колкото и волна да се смята, тежкият път през планините нямаше да й хареса, а още по-малко щеше да й хареса да носи на гърба си такова бреме като мен.
„Значи затова е останал тук — реши София. — Не е имало кон за него.“
— В такъв случай сигурно чакате да тръгнете, когато Рори върне обратно другия жребец?
— Не, момиче. Никъде няма да ходя — отпусна ръката си, завъртя се и се облегна с лакти на преплетените пръчки на клетката. Докато се обръщаше, единият край на черната му пелерина падна върху ръкава на София. — Останалите решиха, че е най-добре да остана в Слейнс.