София бе облекчена да узнае, че в крайна сметка здравият разум бе надделял. Навярно графът бе убедил Морай, че оставането му тук намалява риска да го заловят, и при все че той изглеждаше недоволен от това решение, от наблюденията си през изтеклите дни тя знаеше, че честта му ще го задължи да се съобрази с това, което щеше да е най-полезно за делото на краля изгнаник.
Тъй като не знаеше дали е редно да покаже, че е научила за наградата, обявена за залавянето му, София се задоволи да каже само:
— Несъмнено тук ще ви се стори по-безопасно.
— Да — думата като че ли го забавляваше. — Което ми напомня, че все още не сте ми казали за чия безопасност се молехте.
„Просто се шегува с мен“ — помисли си тя. За него нямаше никакво значение за чия безопасност бе отправяла молитвите си в тишината на конюшнята. Само че не успя да се застави да говори със същия небрежен тон като него, както и не можа да спре брадичката си да не се вирне, когато разширените й очи се срещнаха с неговия спокоен сив поглед. И тогава видя, че той не се смее. Отговорът й наистина го интересуваше.
Не можеше да изрече лъжа пред него. Не можеше обаче и да проговори — сърцето й се бе качило в гърлото и биеше така силно, че бе невъзможно думите да си пробият път.
Което всъщност бе добре, защото не можеше да му каже: „За вашата“. Не и в тази конюшня, с топлината на пелерината му върху ръката й и широките му рамене, които почти я докосваха, лицето му само на сантиметри от нейното. Времето като че ли бе спряло да тече и на София й се струваше, че този миг може да продължи до края на вечността; забравената кобила обаче мушна носа си между тях, изпръхтя и София отново си върна способността да говори.
— Графинята ще ме търси — избъбри тя.
И с една бърза стъпка настрани — толкова рязка, че Хюго, който сънливо се протягаше в леглото си, застана нащрек — тя се обърна и избяга от конюшнята, от бдителния мастиф и кобилата и най-вече от мъжа, чийто поглед все още чувстваше като топъл огън по гърба си.
10.
Знаех, че ме наблюдава.
Дъждът бе започнал да вали по-силно. Удряше в предното стъкло на автомобила със силата на петдесет барабанчици и чистачките не смогваха да почистят стъклото достатъчно бързо, за да виждаме пътя както трябва. Греъм беше паркирал колата в една отбивка, бе изключил двигателя и наблюдаваше лицето ми, докато гледах навън през прозореца.
— Съжалявам — каза той. — Това време не е много за пътуване. Околността изглежда навсякъде една и съща, когато вали.
— Всичко е наред. Не е като да можеш да управляваш времето.
— Можем да почакаме, докато се проясни — предложи той, но от изпълнения му със съмнение тон разбрах, че и той като мен смята, че този дъжд не възнамерява да спре скоро, а Греъм не бе мъж, който да чака дълго.
Бях очаквала тази сутрин с по-голямо нетърпение, отколкото ми се искаше да призная. Гледах часовника допреди половин час, когато Греъм дойде и ме придружи до долния край на пътеката, където очуканият му бял воксхол ни чакаше до стената на пристанището, а Ангъс весело въртеше опашка на задната седалка. Изминахме обаче съвсем кратко разстояние, преди облаците, които бяха закривали слънцето цяла сутрин, най-после да се изсипят върху ни. Сега бе повече от ясно, че трябва да прекратим разходката си, преди още да сме я започнали. Опитах се да прикрия разочарованието си.
Греъм обаче очевидно го бе забелязал, защото отново включи двигателя, пусна чистачките на максимална скорост и изкара колата обратно на тесния път.
— Имам едно предложение. Едни приятели имат ферма недалеч оттук. Можем да им отидем на гости, става ли? За известно време, докато спре дъждът.
Ангъс, който досега се протягаше на одеялото си на задната седалка, вдигна глава, за да отбележи промяната на посоката ни, и през цялото време по дългия, тесен път, водещ към фермата, той стоеше на седалката и енергично махаше с опашка, очевидно доволен, че сме се запътили натам.
Дълбоко изровеният и кален път свършваше в чист квадратен двор с ниски, широки бараки, които образуваха редица пред нас, хамбари от дясната ни страна, а от лявата — ниска варосана селска къща с боядисана в яркосиньо врата.
— Чакай тук — нареди ми Греъм и нахлузи качулката на якето си, — ще видя дали са си вкъщи.
Отиде до къщата, застана пред вратата точно до една отточна тръба, която изсипваше вода върху рамото му, и почука. Никой не се появи, затова със свиване на раменете и бърза окуражителна усмивка той се втурна към претъпкания с какво ли не двор и влезе през отворената врата на най-близкия обор.