Установих, че не ме е излъгал, когато каза, че Ангъс мрази да го оставят сам. Докато господарят му стоеше отвън и чукаше на синята врата, кучето просто седеше на мястото си и скимтеше, но когато Греъм изчезна в обора, болонката се изправи на седалката и започна да драска с нокти по прозореца и нададе вой — жалостив, сърцераздирателен звук, който трябваше да подтикне слушателя към действие. Успях да издържа една-единствена минута, преди да се обърна и да посегна към каишката.
— Добре — казах, — добре, и ние отиваме. Просто стой мирен.
Нямах качулка, но имах ботуши, за което бях много благодарна, защото още при първите няколко стъпки затънах до глезен в дъждовната вода. Ангъс дърпаше каишката с всички сили и двамата пресякохме двора с почти олимпийска скорост и влетяхме през вратата на обора, преди дъждът да ме е измокрил цялата.
Вътре беше по-топло и прашно от сеното и от движението на животните. Миришеше силно на слама и тор. След това, което бях написала предната вечер, ми се стори някак подходящо това, че се озовах пред редица грижливо поддържани конски клетки — три от тях с коне, а четвъртата празна — и че едната от трите конски глави, които се извърнаха да наблюдават влизането ми, странно приличаше на кобилата, която бях създала за София: същите огромни влажни очи, същата катраненочерна грива, същите нежни черти.
Греъм не се виждаше никъде. Помислих си, че трябва да е изминал пътя през цялата дължина на обора и да е завил зад ъгъла към бараките, които, както сега можех да видя, бяха свързани с обора в другия му край. Ангъс искаше да го последва, но аз го задържах за малко, защото исках да прекарам още един миг с конете.
Винаги съм обичала конете. Всяко младо момиче ги обича, така съм чувала, а аз така и не успях да надрасна тази фаза. По-наблюдателните ми читателки понякога коментират как винаги успявам да вмъкна коне във всичките си истории, макар че можех да се оправдая с предлога, че едва ли бих могла да напиша исторически роман без един-два коня. Истината обаче бе, че конете бяха моята тайна слабост.
В нито една от клетките нямаше огромен черен жребец като този, който бях съчинила за Натаниъл Хук, нито пък червеникавокафяв — само един кестеняв ловен кон, който ме измери със сдържан поглед, и един любопитен сивчо в най-отдалечената клетка, а в средата бе кобилата — или поне конят, за който реших, че е кобила, защото приличаше на кобилата, която бях нарисувала във въображението си. Тя протегна нос, аз й подадох ръката си и с безкрайна радост погалих ноздрите на кадифената муцуна и почувствах топлия й дъх в дланта си.
— Това е Тами — чух гласа на Греъм зад гърба си. Както си бях помислила, беше отишъл в бараките и сега се връщаше, без да бърза. — Искаш ли да го разгледаш по-отблизо? Той обича дамите.
Обърнах се изненадана.
— „Той“ ли?
— Да. — Греъм се приближи и взе от мен каишката на Ангъс, така че сега разполагах с двете си ръце.
Потърках Тами отстрани по врата.
— Прекалено е красив — заявих, — за да е момче.
— Така е, но не го казвай, защото ще нараниш гордостта му — засмя се Греъм и ме погледна с интерес. — Яздиш ли?
— Не наистина.
Греъм се ухили.
— И какво означава това?
— Означава, че мога да седя на гърба на конете, ако те ми го позволят. Мога дори да се задържа отгоре им, ако само вървят, но тръстът надхвърля ездаческите ми умения. Просто падам.
— Е, това може да представлява проблем — съгласи се той.
— Да разбирам ли, че никой не си е вкъщи?
— Никой. — Греъм хвърли бърз поглед към отворената двойна врата, където дъждът се изсипваше в плътна пелена, после погледна обратно към мен и като видя колко съм погълната от това да галя Тами, продължи: — Но можем да почакаме. Заникъде не бързаме.
Той придърпа с крак напред едно грубо столче и седна, а Ангъс се настани на покрития със слама под до него.
Всичко беше почти като в книгата ми, помислих си. Конюшните, кобилата — е, Тами, който приличаше на кобилата — аз и Греъм с неговите ясни сиви очи, които неслучайно приличаха много на тези на господин Морай. Тук беше дори и кучето, което спеше, свито в сламата. „Животът представлява отражение на изкуството“ — помислих си и се усмихнах леко.
— А ти? — попитах. — Ти яздиш ли?