— Не, сега е много късно. Вече го каза. — Греъм се облегна назад и ме загледа, очевидно развеселен. — Ще се опитам да не се обиждам.
— Не исках да кажа…
— Само ще се закопаеш още по-дълбоко — предупреди ме той.
— Както и да е, така и не завърших университета.
— Защо?
— Защото преди него завърших първия си роман и го продадох, а после нещата просто поеха в своя собствена посока. Понякога ми е неприятно, че така и не получих диплома, но от друга страна наистина не мога да се оплаквам. Писането ми ми върши добра работа.
— Определено имаш талант.
— Получавам смесени отзиви — отвърнах, а после направих пауза, осъзнала какво е казал и как го е казал. — Защо смяташ, че имам талант?
Бях го хванала.
— Може тази седмица да съм прочел някоя от книгите ти.
— О? Коя?
Той ми каза заглавието.
— Хареса ми. Впечатли ме начинът, по който описваш бойните сцени.
— Благодаря.
— И очевидно много си се постарала с проучването. Но ми се стори много жалко, че героят трябваше да умре.
— Знам. Направих всичко възможно, за да има щастлив край, но това бе просто начинът, по който се случи, а не обичам да променям историята.
За щастие много от читателките ми бяха харесали края и според писмата, които ми бяха изпратили, бяха останали с разбити сърца след трагедията, позволявайки си удоволствието от един хубав плач.
— Майка ми щеше да хареса книгите ти — промълви Греъм.
Без да отмествам ръка от врата на коня, се обърнах към него.
— Отдавна ли е починала?
— Когато бях на двайсет и една.
— Съжалявам.
— Благодаря. Аз също. През тези петнайсет години баща ми се чувства ужасно самотен. Струва ми се, че обвинява себе си.
— За какво?
— Тя имаше проблем със сърцето. Татко мисли, че е трябвало да я принуди да забави ритъма. — Той се усмихна. — Със същия успех можеше да се опита да забави някоя вихрушка. Майка ми постоянно се захващаше с какво ли не.
Ето откъде бе наследил тази своя неизтощима енергия. Той насочи разговора обратно към мен.
— И двамата ти родители ли са живи?
— Да. Имам и две сестри.
— В Канада ли са?
— Едната ми сестра е в Щатите, а другата в Китай. Преподава английски там. Баща ми казва, че това постоянно желание да пътуваме се дължи на шотландската кръв, която тече във вените ни.
— Може би е прав. Къде тогава е твоят дом?
— Нямам такъв. Просто отивам на местата, където се развива действието в книгите ми, и живея там, докато пиша.
— Като циганка.
— Нещо такова.
— Сигурно си преживяла интересни приключения. И си срещала интересни хора.
— Понякога. — Не успях да издържа погледа му повече от секунда и отново се извърнах, за да почеша перчема на Тами. Той закачливо ме побутна с нос и аз казах на Греъм: — Прав си. Наистина обича дамите.
— Така е. Има хубавичко лице и знае как да го използва. — Греъм отново гледаше през отворената врата към дъждовния порой, който продължаваше да се сипе в пълния с какво ли не двор. — Мисля, че днес няма да имаме късмет с разходката.
Имаше право. Знаех го, но не казах нищо.
В името на истината нямаше да имам нищо против да прекарам останалата част от деня в този обор с Греъм и Ангъс за компания. Греъм обаче очевидно не бе онзи тип, който би издържал да седи бездейно толкова дълго време, затова, когато той се изправи, аз потупах коня за последен път, вдигнах яката си и неохотно се втурнах обратно под дъжда към колата.
Този път успях да прикрия по-добре чувствата, които изпитвах. Стори ми се, че до мига, в който се оказахме заобиколени от къщите и магазините на Крудън Бей, бяха изминали само няколко секунди. А после стигнахме до началото на пътеката, която водеше нагоре към къщурката ми, Греъм паркира и заобиколи колата, за да ми отвори вратата. Изхлузвайки палтото си, той го вдигна над главите ни, за да закрива и двама ни, и каза:
— Ще те изпратя до горе.
Обаче остави Ангъс в колата и разбрах, че това означава, че няма намерение да влиза. И в това нямаше нищо лошо. Нямаше защо да се чувствам разочарована. Щеше да има и други възможности.
И все пак се почувствах малко неприятно и усмивката, с която се обърнах да му благодаря за приятното прекарване, когато стигнахме до входната ми врата, не бе искрена.
Греъм свали палтото, което бе държал над главите ни, и го облече отново.
— Ще обиколим околността някой друг път — каза той.