— Добре.
— Значи ще се видим утре. На обяд.
— Да.
Той се забави още един миг, като че ли искаше да каже още нещо, но накрая само вдигна качулката си, усмихна се и пое обратно по пътеката, а аз се обърнах, за да пъхна ключа в бравата.
Ръцете ми бяха студени и влажни и не можеха да уцелят ключалката. После изпуснах ключа и го чух как иззвъня на камъните, така че трябваше да се наведа и да го потърся и когато най-после го открих, вече бях цялата мокра.
Когато се изправих, видях, че Греъм отново стои до мен. Помислих си, че се е върнал да ми помогне, затова му казах:
— Всичко е наред, намерих го — и вдигнах ключа, за да му покажа.
Но когато започнах отново да се боря с ключалката, ръката му се протегна напред и улови лицето ми, за да ме спре. Усещах топлината на силните му пръсти по линията на челюстта ми, докато палецът му се плъзгаше много нежно нагоре по скулата ми.
— Виж — каза той, — не казах на татко, защото не исках да те деля с никого. Все още не.
Отначало си помислих, че не съм го чула правилно. А дори и да бях, не можах да се сетя какво да кажа. „Ако трябваше да напиша книга с подобен развой в сюжета, нямаше да има проблем“ — помислих си. Лесно бе да пишеш диалозите между герои в книга, но в истинския живот думите просто никога не ми хрумваха по начина, по който аз исках.
Греъм прие мълчанието ми за израз на нещо друго.
— Сигурен съм, че ти звучи шантаво, но…
— И аз не искам да те деля с никого.
Съдейки по припряността, с която думите изскочиха от устата ми, това не бе точно изтънченият отговор, към който се стремях, но само секунди по-късно това вече не ме интересуваше.
Целувката беше кратка, но не оставяше място за съмнение какви са намеренията му. В този шеметен миг всичко, което усещах, беше той — топлината му, докосването му, силата му — и когато вдигна глава, аз се олюлях на място, загубила чувството си за равновесие.
Той стоеше и ме гледаше, като че и той бе почувствал силата на този контакт. А после зъбите му проблеснаха бели на фона на тъмнината на брадата му. Сивите очи се присвиха.
— Напиши това в книгата си — предизвика ме той.
След което се обърна, натика ръце дълбоко в джобовете си и отмина, подсвирквайки си, надолу по мократа пътека, докато аз стоях на място и го гледах онемяла под плискащия се върху ми дъжд.
VI
— Сигурно сте си загубили ума — рече Кирсти. — Той е красив мъж. Ако бях от потекло, което да му подхожда, самата аз щях да му се усмихна един-два пъти.
София почувства как собствените й устни се извиват в усмивка.
— Съмнявам се, че Рори ще остане доволен. А освен това нали каза, че искаш улегнал мъж, готов да създаде рожби. Не мисля, че господин Морай води много улегнал живот.
— Готова съм да приема децата му — отвърна Кирсти. — Или поне правенето им. — Тя отметна косата си назад и се усмихна широко. — Обаче сигурно ви шокирам, говоря като някоя развратница. А иначе е вярно, вашият господин Морай не е фермер.
Двете се намираха в малката градинка до кухнята, където София бе заварила Кирсти да търси джоджен за ястието, което приготвяше госпожа Грант. Сутринта бе прекрасна, топло слънце грееше над главите им, а полъх на нежен бриз бе заменил яростния вятър, който през последните три дни бе блъскал прозорците и разлюлявал морето в огромни вълни, високи — поне така й се струваше на София — колкото човек. Ужасно време за май месец, бе си помислила тя. Определено предпочиташе дни като днешния, който й бе позволил да излезе от сградата и да се отдръпне от кълбото объркани чувства, което се заплиташе у нея всеки път, когато се окажеше близо до Морай.
Кирсти я попита:
— Знаете ли, че и той е полковник? Лейтенант-полковник на служба при френския крал. Рори ми каза.
— Не, не знаех. — Но знаеше малкото му име, понеже графът на Ерол го наричаше с него: Джон. Мислеше си, че му подхожда. Обикновено, но силно име: Джон Морай.
Сега добави към него едно „полковник“ и го повтори наум, докато Кирсти я стрелна с още един невярващ поглед и попита:
— Защо рекохте, че не щете да идете с него на езда?
— Не съм казала, че не искам. Казах, че тази сутрин съм заета с други неща.
Очите на Кирсти заиграха.
— Да, страшно е важно да ме гледате как бера джоджен.
— Имам работа в стаята за шиене.
— И по-скоро приливите ще спрат да идват, отколкото да отложите тая работа с един час. — Кирсти млъкна и зачака следващото оправдание, а когато не чу нищо, продължи: — Сега ми кажете защо му рекохте, че не щете да идете на езда с него. Истината.