София си помисли да каже, че не мисли, че графинята би одобрила това, но и то не бе истинската причина за отказа й, а тя се съмняваше, че ще успее да заблуди Кирсти.
— Не знам — рече тя. — Той понякога ме плаши.
Кирсти се изненада.
— Бил ли е груб с вас?
— Не, никога. Винаги се е държал с мен като истински джентълмен.
— Тогава защо се боите от него?
София не можеше да й отговори, не можеше да обясни, че я плаши не мъжът, а въздействието, което той оказваше върху нея; че когато бяха в една стая заедно, й се струваше, че всичко у нея се движи по-бързо, че трепери като в треска. Повтори само:
— Не знам.
— Никой не може да надвие страховете си, ако не се изправи лице в лице с тях — поучи я Кирсти. — Тъй казва майка ми. — Беше намерила джоджена и беше откъснала толкова, колкото й трябваше. Тя се изправи. — Другия път, когато господин Морай ви попита — подхвърли тя и се усмихна по-широко, — може да си помислите дали да не приемете.
Седмица по-рано София щеше да я последва в къщата и да прекара един изпълнен с топлина час в приятелско бъбрене с прислужничките в кухнята, но протоколът в замъка се бе променил след завръщането на графа на Ерол. Въпреки че самият граф никога не бе казал нищо по темата, беше ясно, че докато се намира в Слейнс, прислугата трябва да се държи по-официално.
Затова, когато Кирсти си тръгна, София остана навън и тръгна да се поразходи из градината. Пойните птички забързано се стрелкаха насам-натам, заети да строят гнезда в потъналите в сенки пукнатини на стената, а цветята танцуваха сред тревата, която леко се полюшваше покрай пътечките. Сетивата й с радост приветстваха миризмите на затоплената от слънцето земя и гледката на кипящия около нея живот и тя затвори очи и се пренесе далеч в спомените си към пролетните дни на своето детство и към зелените поля, които се полюшваха покрай реката Дий…
Една ръка изведнъж хвана нейната.
Стресната, София отвори очи и видя острото лице на градинаря съвсем близо до своето. Обзе я внезапното и инстинктивно усещане за заплаха, което навярно всяко животно чувстваше в присъствието на хищник. А после, понеже не желаеше да покаже, че се страхува от него, тя сподави чувството си, но Били Уик вече го бе усетил и тя разбра, че това му доставя удоволствие.
— Внимавай — рече той. Говореше меко, провлачено, без застрашителни нотки, но в ушите на София гласът му прозвуча като съсъка на змия. — Трябва да държиш и двете си очи отворени, докато се разхождаш из моята градина.
Тя успя да отвърне спокойно:
— Ще го имам предвид, господин Уик.
— Да, по-добре го имай. Не ми се ще да се нараниш, таквоз гиздавко моме като тебе. — Стискаше здраво ръката й, а тъмните му очи буквално я разсъбличаха.
София се отдръпна, но той не отпусна хватката си. Тя разбра, че ако се опита да се бори, само ще го накара да изпита още по-голямо удоволствие. Застави се да стои неподвижно и процеди през стиснати зъби:
— Пуснете ме.
— Май залиташ малко на собствените си крака — рече той и се усмихна. — Не искам да те видя да падаш. Или поне тъй ще кажа на Нейна Светлост, ако ти хрумне да й дрънкаш срещу мене. Аз съм тука, в Слейнс, от мааалко по-дълго от тебе, моме. Нейна Светлост вярва на думите ми.
Докато говореше, другата му ръка се протягаше към кръста й и София осъзна, че там, където стояха, никой от замъка не можеше да ги види. Почувства как паниката и отвращението се надигат като жлъчка към гърлото й и почти се задави, докато повтаряше:
— Пуснете ме.
— Не мисля, че ще те пусна, не сега. — Ръката бе стигнала до кръста й и започна да се издига нагоре. — Най-добре да се уверя, че не си се ударила.
Шумът от стъпки по пътеката бе добре дошъл за София. За част от секундата Били Уик бе отместил ръцете си и бе отстъпил настрана, така че когато господин Морай ги видя, в гледката нямаше нищо неприлично. Той обаче забави стъпките си, а след един бърз поглед към лицето на София съвсем спря и очите му се отместиха, студени и зорки, към градинаря.
— Добро утро, Уик — рече той и без да оставя на другия мъж време да отговори, добави: — Убеден съм, че дамата не е възнамерявала да ви откъсва от задълженията ви.
Градинарят се намръщи, но докосна с уважение шапката си, вдигна инструментите си от мястото, където ги бе оставил до пътеката, и се отдалечи с бързината на змия, която изчезва в тревата.