Раменете на София леко се отпуснаха от облекчение. Тя отново усети погледа на Морай върху себе си и зачака въпросите му, но той не попита нищо. Единствените му думи бяха:
— Всичко наред ли е?
Тя не посмя да му разкаже какво се е случило, защото чувстваше, че под спокойната си външност той е способен на насилие, ако е убеден, че е оправдано, и не искаше да му даде причина да защити честта й; ако го направеше, щеше да привлече внимание към себе си, а София не желаеше да го разкрият, затова отвърна:
— Да — и приглади роклята си с ръце, които едва-едва потреперваха. — Благодаря. Всичко е наред.
Той кимна.
— В такъв случай няма да ви задържам, защото виждам, че тази сутрин наистина сте много заета.
Вече бе отминал, когато София набра кураж.
— Господин Морай?
Той отново спря и се обърна.
— Да?
— Ситуацията при мен се промени. — Беше го изрекла. Сега не можеше да си позволи да загуби самообладанието си. — Ако все още желаете да излезете на езда, бих могла да ви придружа. Ако желаете — довърши тя, усещайки тежестта на нетрепващия му поглед.
За миг Морай остана безмълвен — очевидно мислеше над думите й, а после каза:
— Да, госпожице Патерсън, много бих желал.
Тя не си направи труда да смени роклята си с подарения от графинята костюм. Прахта и конските косми не можеха да нанесат на плата на полите й по-големи щети от тези на годините. Роклята не бе най-старата, която притежаваше, но я беше носила няколко сезона и я бе поправяла грижливо, защото цветът й, някога теменужен, а сега бледолилав, показваше кестенявата й коса в благоприятна светлина.
В конюшните Рори изведе кобилата и плъзна длани по широката подпруга на дамското седло, за да се увери, че е обезопасено, но ръката на Морай бе тази, която помогна на София да се качи на кобилата.
София отново почувства онзи плам, който се плъзна нагоре по ръката й при първия им допир. Докато отдръпваше ръката си, Морай отбеляза:
— Трябваше да си сложите ръкавици.
— Всичко е наред. Ръцете ми не са чак толкова меки.
— Сравнени с моите, определено са — настоя той и й подаде ръкавиците, закачени на колана му. После се метна на гърба на жребеца си, където седеше така удобно, сякаш бе част от прекрасното животно. На Рори каза: — Ако Нейна Светлост попита, няма да се отдалечаваме от замъка и ще се държим близо до брега. Момичето е в безопасност с мен.
— Да, полковник Морай — отвърна Рори, отстъпи настрана, за да им направи път да минат, и ги загледа как се отдалечават. Макар че не каза нищо, от заинтересования израз на лицето му София предположи, че Кирсти скоро ще научи за нейното приключение.
Но докато Кирсти без съмнение щеше да го одобри, София не знаеше какво ще помислят лейди Ерол или синът й по въпроса. Вярно, графинята беше в стаята, когато тази сутрин Морай я покани да излязат на езда след закуска, но София бе отклонила предложението така припряно, че графинята нямаше време или нужда да изкаже мнението си. Все пак, разсъждаваше София, едва ли би имало причина за възражение. Господин Морай бе мъж на честта, произхождаше от добро семейство и една жена едва ли би пострадала, докато се намира под неговата закрила.
Повтори си последната част за втори път, за да подсили увереността си. Вече бяха излезли от замъка и се бяха устремили на юг. Морай поддържаше умерено темпо, макар София да усещаше, че ако бе сам, жребецът щеше да се устреми напред с крачки, по-подобаващи на неуморния му темперамент. Помисли си, че за човек като него — войник, роден и обучен за действие — трябва да било е много трудно да прекара последните няколко дни затворен в Слейнс. Често го бе виждала да търси убежище в библиотеката, сред лавиците с книги, като че ли чрез четене можеше да даде на ума си поне малко свобода. През повечето време обаче той й напомняше на уловен в клетка звяр, който е безсилен да стори друго, освен да броди из градината и коридорите без ясна и смислена цел.
Дори и сега сякаш нямаше ясна представа накъде да се отправят, сякаш това, че може да диша морския въздух и да се почувства свободен дори и за кратко, му бе напълно достатъчно.
Той като че ли нямаше желание да нарушава възцарилото се мълчание и наистина не проговори чак докато прекосиха безплодната земя, отминаха купчината къщурки от другата страна и обърнаха конете си към мястото, където меките треви на плажа се полюшваха под ласката на вятъра над пясъчните дюни.