— Точно затова гледа първо да ни напие — и Стюарт повдигна полуизпитата си чаша като доказателство. Без да обърне внимание на моята маневра със столовете, той седна на онзи, който бе с лице към мен, изпъна крака напред и избута Ангъс настрана. Кучето недоволно се измести. — И така — попита ме ведро Стюарт, — как я кара цялата тази седмица без мен?
— О, справих се.
— Отиде в Единбург — обади се Джими.
Почувствах как погледът на Греъм се плъзва покрай мен, а после Стюарт каза:
— В Единбург? — Веждите му любопитно се повдигнаха. — И защо?
— Просто някои проучвания.
— Да — разбъбри се Джими, — нямаше я цялата седмица и не се върна чак до петък вечер. Здравата ме разтревожи. Не обичам мома да пътува сама през нощта. Що не почака и не се върна сутринта? — попита ме той.
— Бях готова да се върна вкъщи — бе единственото обяснение, което можех да му дам, без да разкривам, че единствената причина да искам да се върна навреме е срещата ми с Греъм в събота.
Ако Греъм заподозря нещо, той го запази за себе си.
— Намерихте ли това, което търсехте? — зададе любезно въпрос той и когато главата ми се извъртя към него, спокойно добави: — За проучването?
— Да, намерих доста неща. — И понеже това ми даваше нещо полезно, върху което да се съсредоточа, му разказах някои от новите факти, които бях научила от документите на Хамилтън.
Стюарт се облегна назад и попита:
— И кой беше херцогът на Хамилтън?
— Джеймс Дъглас — обясни Греъм, — четвъртият херцог на Хамилтън.
— А, той ли! Разбира се. — Стюарт завъртя очи, а Греъм се ухили и каза на брат си:
— Не се дръж като магаре.
— Не всички лягаме и ставаме с исторически книги.
— Херцогът на Хамилтън — заговори Греъм бавно, като че ли говореше на малко дете — е бил един от най-важните хора в Шотландия около началото на осемнайсети век. Говорил е като патриот и е бил в редицата на наследяване на шотландския трон. В действителност някои протестанти, включително и той самият, смятали, че е по-добър кандидат за крал от всеки от прогонените Стюарт.
— Е, май всеки е щял да бъде по-добър от Стюартите — подхвърли брат му, но извивката на устните му, докато вдигаше чашата си, показваше, че дразни Греъм нарочно.
Без да му обръща внимание, Греъм се обърна към мен:
— Играе ли важна роля в книгата ти?
— Херцогът ли? Доста често се появява на заден план. Дотук действието се развива главно в Слейнс, но имаше една сцена в началото, където той за кратко среща моята героиня в Единбург. И всеки от героите ми, разбира се, си има свое мнение за участието на херцога в Обединението.
— Същото е и с някои историци.
Стюарт изпразни чашата си и изсумтя:
— Отново ме объркваш. Какво обединение?
Греъм направи кратка пауза и после се обърна със сух глас към мен:
— Трябва да извиниш брат ми. Неговите познания по историята на страната ни започват и свършват със „Смело сърце“.
Стюарт се опита да си придаде обиден вид, но не успя, а после с присъщата си добронамереност и чар каза:
— Давай тогава. Осветли ме.
Очите на Греъм бяха изпълнени с блага търпимост.
— Робърт Брус го имаше в „Смело сърце“, така че нали знаеш кой е бил?
— Да. Кралят на Шотландия.
— Неговата дъщеря се омъжила в рода Стюарт и оттук нататък тръгва линията на Стюартите, която преминава през още двама Робъртовци и цял куп Джеймсовци, преди да стигне до Мери, шотландската кралица. Нали си чувал за нея?
— Мило момиче, нещастни женитби — ухили се Стюарт, облегна се удобно назад и се приготви да изиграе отредената от брат му роля.
— Синът на Мери, още един Джеймс, станал наследник на кралица Елизабет Английска, която умряла бездетна. Ето ти сега един Стюарт, крал на Шотландия и на Англия, въпреки че самият той се държи повече като англичанин, отколкото като шотландец, и почти не стъпва тук. Същото важи и за сина му, Чарлс I, на когото му се замайва главата от собствената му власт, така че Кромуел и неговите хора излизат на сцената, за да разяснят, че народът трябва да има власт и че им е писнало от крале, след което свалят Чарлс I от трона му и му отсичат главата.
— Това ли е то?
— После англичаните, след продължила години наред гражданска война, през която Кромуел и неговият парламент се разпореждат със страната, решават, че в крайна сметка ще им е по-добре с крале, отколкото без, затова канят сина на стария крал Чарлс Стюарт — Чарлс II — да се върне и да заеме трона. А когато той умира през 1685, крал става неговият брат Джеймс. По принцип това не би представлявало проблем, обаче Джеймс е католик. Ревностен католик. И англичаните не само се боят, че той се опитва да премахне тяхната така трудно извоювана протестантска религия, а се боят също така, че ще сключи съюз с краля на Франция, католик и най-големия враг на англичаните. Освен това английската аристокрация не си пада по крале, които не слушат парламента, а Джеймс, като всички Стюарти, взема много присърце концепцията за „божественото право на кралете“.