— Заповядай — Стюарт нахълта през вратата на всекидневната с палтото ми в ръка. Помислих си, че единственото хубаво нещо у егоцентричните мъже е, че не забелязват нищо около себе си. Всеки друг, влязъл в тази стая в този момент, положително щеше да усети, че атмосферата между мен и Греъм е натежала от напрежение.
Стюарт обаче само ми помогна да облека палтото си, а Джими, който се върна в стаята, каза:
— Искаш ли някое от момчетата да те изпрати до вас?
— Не, всичко е наред.
Отново му благодарих за обяда и все още с гръб към Стюарт някак си успях да изпиша на устните си бледо подобие на усмивка, което отправих към Греъм.
— Ще се оправя — казах им. — Сама.
„Няма проблем“ — самоуспокоявах се аз. Бях дошла в Крудън Бей, за да работя, да напиша книгата си. Така или иначе нямах време да се впускам в романтични истории.
Водата във ваната ми беше хладка, но аз се отпуснах дълбоко в нея, докато водата докосна брадичката ми. Героите ми ми говореха както винаги, когато бях във ваната, но аз се опитах да заглуша гласовете им и най-вече спокойния глас на Джон Морай, чиито сиви, бдителни очи, като че ли бяха навсякъде около мен.
Съжалявах, че съм му придала външността на Греъм. Сега вече не можех да я променя — той бе придобил ясно определена форма и нямаше да се съгласи да я промени току-така, но наистина нямах нужда от герой, който всеки ден да ми напомня за мъжа, който ме бе захвърлил.
Гласът на Морай тихо изрече нещо. Въздъхнах и се завъртях, за да взема химикалката и хартията, които държах до ваната.
— Добре — казах. — Задръж така.
Записах думите му, а после гласът на София изрече някакъв отговор; след по-малко от минута вече бях извадила запушалката, бях излязла от ваната и закопчах дрехите си, за да мога да седна пред компютъра. Усмихнах се слабо при мисълта как най-лошите неща в личния ми живот понякога ставаха източник на най-добрите обрати в сюжетната линия.
Когато едва вчера бях стояла и разговаряла с Греъм в обора, заобиколени от конете и свитото в сеното куче, също като в сцената, която току-що бях описала в книгата си, си мислех как животът отразява изкуството.
„А сега е време — рекох си — изкуството да отрази живота.“
VII
Погледът на Морай се бе зареял към морето. София се разтревожи и отново попита:
— Какво има?
Още докато задаваше въпроса, тя също го видя — някакъв кораб тъкмо навлизаше в полезрението им покрай назъбената земя на юг от тях. Все още не можеше да види флага му, но нещо в начина, по който се придвижваше дебнешком покрай бреговата линия, я накара да застане нащрек.
Без да променя изражението си, Морай обърна коня си обратно.
— Трябва да се връщаме.
Тя не възрази, обърна кобилата и тръгна след него със същия бавен, премерен ход, който им осигуряваше малко предимство пред безмълвното напредване на тези издути платна. София знаеше, че той поддържа този бавен ход единствено за да не я плаши и че чувството му за кавалерство няма да му позволи да увеличи скоростта, затова по свое собствено решение накара кобилата да се впусне в галоп.
Морай, за миг оставен зад гърба й, бързо я настигна и когато стигнаха двора пред конюшните на Слейнс, той протегна ръка да поеме юздите на кобилата, за да я спре.
Не се усмихваше, не точно, но в очите му се таяха весели искрици.
— Вярвам, че когато човек участва в надбягвания, е редно да предупреди противника си кога да тръгне. — Скачайки от седлото, той се приближи до София и постави ръце на кръста й, за да й помогне да слезе.
— Не исках да се надпреварваме — побърза да обясни тя. — Исках само…
— Да — рече той, — знам какво искахте.
София вече бе стъпила на земята, но той не отмести ръцете си. Държеше я много по-различно от Били Уик — неговите ръце бяха нежни и тя знаеше, че трябва да се освободи от хвата им… но не изпитваше ни най-малко желание да се отдръпне. Конят, чието топло тяло тя все още чувстваше зад гърба си, се превърна в жива стена, отделяща я от всичко, освен от раменете на Джон Морай и лицето му, когато погледна надолу към нея.
— Ако ви се стори, че стъпките ми са прекалено бавни — промълви той, — трябва само да ми кажете.
Тя знаеше, че не говори само за ездата. Почувства как по врата й плъзва червенина и се издига към бузите й, докато в гърдите й сърцето се блъскаше обезумяло в корсета й… от какво? Не страх, но нещо странно близко до това чувство, сякаш я плашеше мисълта какво може да се случи, ако отговори нещо, каквото и да е.