— Ако смятах, че френският крал ще приеме услугите ми, с радост щях да отплавам с фрегатата си за Франция при първия знак от негова страна.
Графът, който все още стоеше зад стола на София, тихо му напомни:
— Със същия успех можете да се окажете на служба на краля на Шотландия, ако Бог е милостив към нас.
— Да се надяваме на това. — И капитанът насочи мислите си към други въпроси. — Какво стана с френския кораб, който е довел при вас полковник Хук и господин Морай?
Графът отговори:
— Наредихме на капитана да отплава за Норвегия и да се върне след три седмици. Надяваме се, че ще успеете да го избегнете.
На привлекателното лице на капитана се изписа лека гримаса.
— Мога да ви обещая само, че няма да се върна на това крайбрежие през следващите петнайсет дни, и ви умолявам да направите така, че вашият френски капитан да не остава задълго в тези води. Не се съмнявам, че ако се срещаме прекалено често, младият капитан Хамилтън, който плава зад мен на „Кралица Мери“ и не споделя убежденията ми, ще стане подозрителен. Какъвто всъщност — добави той — ще стане и екипажът ми. На борда на кораба ми има един офицер, трима сержанти, трима ефрейтори и двама барабанчици, както и четирийсет и двама зорки часови, които трябва да останат с мен по време на цялото пътуване. Няма да е лесно да опазя тази тайна от толкова много хора. — След минутен размисъл той продължи: — Последния път, когато полковник Хук дойде в Слейнс, дадох на капитана на кораба му определени сигнали, които да подаде, за да мога да го разпозная, ако се срещнем в морето. Помните ли ги?
Графът изглеждаше несигурен, но графинята кимна.
— Да, все още ги пазим.
— В такъв случай предайте тези сигнали на капитана на вашия френски кораб, щом се върне, ще се опитам да го избегна, ако се срещнем. — След като приключи с този въпрос, той се обърна и озари София с топлата си усмивка. — Но както обикновено, нашият разговор започна да става прекалено мрачен за такава нежна компания. А и аз положително бих предпочел да чуя нещо за приключенията на госпожица Патерсън тук, в Слейнс.
Тя видя, че графинята също се усмихва, видимо доволна от вниманието, с което капитанът отрупваше София.
— Сър — рече София, — не съм преживяла никакви приключения.
— В такъв случай трябва да се погрижим да променим това.
Морай стоеше и ги гледаше безизразно, но София почувства тежестта на сивите му очи върху себе си и изпита облекчение, когато една млада прислужничка се появи на вратата, за да обяви, че вечерята ще бъде сервирана всеки момент.
Облекчението й обаче не продължи дълго. Капитанът й предложи ръка.
— Мога ли да ви придружа?
Не можеше да му откаже, без да обиди почти всички присъстващи, затова кимна и стана. Но бе забравила, че ръкавиците на Морай са под нея. Когато се изправи, едната от тях падна на пода и капитан Гордън се наведе, за да я вдигне.
— Какво е това?
София не можа да се сети какво да отговори. Хваната в капан, тя заби очи в пода, докато отчаяно се мъчеше да измисли правдоподобно обяснение. Преди да успее обаче, видя как два ботуша небрежно пристъпват към нея, докато Морай прекосяваше стаята, за да вземе другата ръкавица от стола, на който София бе седяла само допреди миг.
— Чудех се какво ли е станало с тях — подхвърли Морай.
— Ваши ли са? — попита капитан Гордън.
— Да. Нали не сте си помислили, че са на госпожица Патерсън, с нейните малки ръце? — Гласът му отхвърляше възможността София да е свързана с ръкавиците, но това не спря капитана да го погледне с по-голям интерес, както някой фехтовач би преценил с поглед силата на нов противник.
Капитанът се усмихна слабо.
— Не. — И като пое ръцете на София в своите и ги вдигна нагоре, рече: — Меки ръце като тези имат нужда от по-нежно покритие. — Подаде втората ръкавица на Морай. — За в бъдеще трябва повече да внимавате къде ги оставяте, ако не искате да ги изгубите.
— Не се бойте — отвърна Морай, взе ръкавицата от ръката на Гордън, нави я заедно с другата и пъхна и двете в колана си. — Не губя така лесно това, което е мое.
След тези думи отстъпи назад, за да направи място на София да мине пред него, хваната за ръката от капитан Гордън, и с лека усмивка ги последва.
12.
„Ето“ — помислих си със задоволство, принтирайки страниците, които бях написала току-що. Сега любовният живот на София бе толкова объркан, колкото и моят. Точно както аз трябваше да се справя със завръщането на Стюарт, така тя трябваше да се справи с капитан Гордън, при все че Джон Морай бе приел предизвикателството по съвсем различен начин от Греъм. Реших, че предимството да пиша измислени истории се състои в това, че мога да карам героите си да правят неща, които истинските хора никога не правят в живота.