Бръмченето на принтера заглъхна; изключих компютъра, протегнах се назад на стола, за да разкърша раменете си, и вдигнах ръце нагоре.
Не знаех кое време е. От известно време през прозореца ми влизаше светлина, но небето си бе все така равномерно сиво навсякъде и нямаше как да преценя колко високо слънцето се е изкачило над облаците. Знаех само, че е сутрин, както и че не съм си лягала. Единственото, което исках, бе препечена филийка, чаша плодов сок и няколко часа сън. Затова, когато пред прозореца ми премина нечия сянка, първоначалният ми импулс бе да не отварям вратата и да се престоря, че ме няма вкъщи. Любопитството обаче победи.
— Донесох ти обяд — рече Стюарт, застанал на вратата ми с победоносна усмивка и увито във вестник нещо, което излъчваше такава прекрасна миризма, че стомахът ми се сви от глад. Това не бе предложение за мир, понеже бях уверена, че Стюарт не осъзнава, че е направил нещо, заради което трябва да се извини, но в замяна на прясно изпържената риба с картофки бях готова да му простя за неприятностите, които ми бе причинил.
— Влизай — отворих широко вратата. — Идваш в най-подходящия момент, между другото. Но за мен това ще бъде закуска.
Стюарт повдигна тъмна вежда.
— Почти дванайсет и половина е.
— Толкова късно?
— Изобщо ли не си лягала?
Взех рибата и картофките и отидох в кухнята, през това време той събличаше палтото си до вратата. Докато сипвах храната в чинии, обясних:
— Снощи ми дойде вдъхновението. Не исках да спирам.
Очите му светнаха, като че ли бях изрекла някоя мръсна шега.
— И на мен понякога ми се случва. Не с писане — призна с усмивка, достойна за Казанова, — но се случва.
Простих му тази малка забележка и без да показвам, че забелязвам двусмисленото й значение, му подадох чинията му.
— Ще трябва да ядеш прав или седнал до камината — извиних се. — На масата няма място.
— Виждам. — Той си избра един фотьойл, облегна се назад и кимна към бъркотията от листове, която покриваше работната ми маса. — Докъде си стигнала в такъв случай?
— Може би съм написала около една трета, не зная. Никога не знам колко дълга ще стане една книга, преди да съм я довършила.
— Не работиш ли по план?
— Не. Опитвала съм, но не ме бива за това. — Героите ми отказваха да бъдат вместени в някакъв график, те се чувстваха най-щастливи, когато можеха да чертаят собствения си път по страниците.
Стюарт се ухили.
— И аз не съм по планирането. Греъм е организираният в семейството. — Погледна към мен. — Какво мислиш за него?
— За Греъм? — Отворих вратата на печката и разбутах въглените прекалено силно, преди да отвърна: — Стори ми се приятен.
— Наистина е такъв. — Безличният ми избор на думи очевидно бе задоволил Стюарт. — За да бъда честен, единственият път, когато съм го виждал да губи добрите си маниери, беше когато играеше ръгби. И съм сигурен, че дори и тогава се е извинил на всеки, когото е блъснал.
Значи съм била права, когато си помислих, че Греъм е роден атлет.
— Играл е ръгби?
— О, да, за малко да се заеме с това професионално.
Затворих вратата на печката и прекосих стаята в посока към Стюарт с чиния в ръка.
— Наистина ли?
— Да, почти беше подписал договора, но тогава мама умря и татко… е, татко не го понесе много добре. А ръгбито щеше да означава, че Греъм трябва да отиде да живее някъде далеч, затова той просто отказа предложението — обясни Стюарт — и остана в университета, докато не го взеха там като преподавател. Не бих казал, че ако имаше избор, щеше да се спре точно на това, но пък той не е човек, който се оплаква — прекалено е отговорен. Приема работата си като начин да се грижи за татко, това е. Всеки уикенд идва да провери какво прави. — Хвърли ми кос поглед и една усмивка. — За мен отдавна се е отказал да се грижи.
Можех да му кажа, че не, не се е отказал, но продължих да се взирам в чинията си.
— Значи никога не се е женил, доколкото разбирам?
— Кой, Греъм? Никога не е бил достатъчно близо до тази стъпка. — Първоначалната му веселост бавно отстъпи място на нещо, което приличаше на подозрение. — Защо питаш?